— Карай докъдето можеш в протока — каза той. — Ще отидем да приберем Уили.
— Не е ли една от гемиите?
— Да — отговори Ара. — Но съм сигурен, че е изоставена. Том, ще вали.
— Видя ли нещо?
— Нищо.
— И аз нищо.
— Приятен остров. Намерих стара пътека за кладенчето. Но не е била използувана.
— Вода има и откъм страната на Уили.
— Ето го и Уили.
Уили седеше на пясъка с изпънати крака и с „бебе“ на коленете. Томас Хъдсън насочи лодката към него. Уили ги погледна, черната му коса беше паднала на челото и беше мокра от потта, здравото му око бе синьо и зло.
— Къде се завеяхте бе, заплеси? — пресрещна ги той.
— Кога са били тук, Уили?
— Вчера, ако се съди по лайната — обясни той. — Или казано по-прилично: по изпражненията.
— Колко души са?
— Осем са дрискали изпражнения и трима са цвъкали борбонки.
— Какво друго?
— Взели са водач или лоцман, или дявол знае какъв. Водачът, когото бяха отвлекли, явно беше рибар, беше си построил колиба от палмови листа и бе солил филе от баракуда на едно скеле, за да я продаде по-късно на китаеца, който я изкупуваше за китайските бакали, продаващи сушената риба в магазините си като треска. Ако се съдеше по скелето, рибарят беше осолил и изсушил значително количество риба.
— Сега фрицовете плюскандо голямо треска — обясни Уили.
— Що за говор е това?
— Мой собствен — отвърна Уили. — Тук всеки си говори на свой език, кой на баскски, кой на друго. Имаш ли нещо против?
— Карай по-нататък!
— Тук спандо едно огненал — продължи Уили. Плюскандо прасок. Всичко домъкнандо от Кайо Клане. Мистър Фриц не харесвандо консерви или икономисвандо консерви.
— Престани с тая диария и говори направо!
— Но старо маса Хъдсън ще губаядо цял следобед поради голямо порой и бясно вятър. Може малко да се вслушандо в Уили, най-велико съгледвач на пампасите. Уили ще разказвандо посвоему.
— Престани!
— Слушай, Том. Кой намери на два пъти фрицовете?
— Какво представлява гемията?
— Гемии и двете еднакво. Пълно с изгнили дъски. Едно паднало на кърмата.
— Блъснали са я в нещо, когато са идвали насам по тъмно.
— Предполагам. Спирам с диарията. Заминали са на запад. Осем души и един водач. Може би са девет души, ако капитанът поради големите отговорности не е можел да дриска, както понякога се случва с нашия вожд, когато се изправи пред затруднения. А сега заваля. Гемията, която са изоставили, е усмърдяна и одрискана от свине, кокошки и оня другар, когото погребахме. Има още един ранен хубостник, но не изглежда да е зле, ако се съди по превръзката.
— Гнойна ли е?
— М-да. Но чиста гной. Искаш ли да прегледаш всичко или ще се довериш на думите ми?
— Доверявам се напълно на думите ти, но искам и сам да видя.
Томас Хъдсън прегледа всичко: следите, огъня, където бяха спали и готвили, превръзката, храстите, които бяха използували за клозет, дирята, която беше оставила гемията, когато я бяха извлекли на брега. Заваля силно, надигнаха се първите пристъпи на шквала.
— Облечете мушамите и приберете под тях „бебетата“ — каза Ара. — Трябва да ги догоня довечера на всяка цена.
— Ще ти помогна — обади се Уили. — Дишаме във вратовете им, Том.
— Пред себе си имат ужасно много суша, а ги придружава и човек, познаващ тия краища.
— Продължавай да си мислиш така. Какво може да знае той, което не знаем и ние?
— Сигурно куп неща.
— Да върви по дяволите! Ще се измия на кърмата със сапун, бога ми. Искам да почувствувам сладката вода и сапуна.
Сега валеше така проливно, че корабът почти не се забелязваше, когато заобиколиха носа. Шквалът напираше към океана и беше толкова силен, а дъждът толкова пороен, че да се опитват да видят яхтата, беше все едно да се опитват да видят предмет през струите на водопад. „При такъв порой цистерните на кораба ще се напълнят съвсем лесно — каза си Томас Хъдсън. — Навярно водата вече е потекла от крановете в кухнята и на носа.“
— От колко дни не беше валяло, Том? — попита Уили.
— Трябва да проверим в бордовия дневник. Вероятно над петдесет.
— Като че са почнали проклетите мусони — каза Уили. — Дайте ми една картуна, за да изтребвам водата.
— Пази калъфа на „бебето“ сух!
— Прикладът е между краката ми, а дулото под лявата ми мишница — обясни Уили. — Никога не е бил на по-хубаво място. Подай ми кратуната!
На кърмата всички се къпеха голи. Насапунисваха се, като заставаха ту на единия, ту на другия крак, обръщаха гръб на дъжда, докато се сапунисваха, сетне пак се извръщаха към него. Телата им бяха кафяви, но изглеждаха бели в странната светлина. Томас Хъдсън се сети за картината с къпещите се на Сезан, ала си каза, че би желал тази картина да бъде нарисувана от Ейкинз236. След това съобрази, че би трябвало сам да я нарисува с кораба на фона на бялата пяна от ревящия прибой, който се втурваше през сивата завеса, с черните ивици на новия шквал и проблясъците на слънцето, което превръщаше за къс миг дъжда в сребро и озаряваше къпещите се на кърмата.
236