Помисли за нещо весело. Помисли как утре ще застанеш на кормилото със слънцето в гърба. И помни, че ги води местен човек и че са се запасили със солена риба, затова ще се наложи да си послужиш с главата!“
Той заспа и спа отлично до два часа, преди да се съмне, когато го събудиха папатаците. Мисълта за предстоящите изпитания го облекчи и той заспа, без да сънува.
12
Тръгнаха преди изгрев и Томас Хъдсън вкара яхтата в протока, напомнящ канал със сивите си брегове от двете страни. Когато слънцето се показа, беше излязъл от прореза между плитчините. Насочи се на север към синята вода отвъд опасните каменисти издатини на външния риф. Пътят щеше да отнеме повече време, отколкото ако биха минали отвътре, но беше много по-безопасен.
Когато слънцето изгря, не духаше вятър, а вълните нямаха сила дори да се разбият в скалите. Денят щеше да бъде зноен и душен — отгатна Томас Хъдсън. — А следобед щяха да заплющят шквалове.
Дойде помощникът му и огледа кръгозора. После проучи старателно сушата чак до високата грозна кула на фара.
— Щяхме да минем лесно и откъм вътрешната страна.
— Зная — отговори Томас Хъдсън. — Но сметнах, че така ще бъде по-добре.
— Още един ден като вчерашния. Но по-жарък.
— Не могат да напреднат много.
— Никак не могат да напреднат. Укрили са се някъде. Ще питаш във фара дали са минали през пролива между Паредон и Коко, нали?
— Да.
— Аз ще отида. Познавам пазача. Можеш да спреш при малкото островче срещу носа. Няма да се бавя — каза Антонио.
— Няма дори да пускам котва.
— Имаш достатъчно мъже с яки гърбини, за да оберат котвата.
— Прати ми Ара и Уили, ако са закусили. Нищо няма да се покаже толкова наблизо до фара, а и срещу слънцето не се вижда абсолютно нищо. Прати ми все пак Джордж и Хенри също. Длъжни сме да вършим всичко, както трябва.
— Помни, че скалите се издигат тук вдясно от синята вода, Том.
— Помня и дори ги виждам.
— Студен чай ли ще пиеш?
— Студен. И един сандвич. Прати ми първо хората.
— Ще ги пратя. И чай ще пратя. И ще приготвя каквото е нужно, за да излезем на брега.
— Брой си думите!
— Тъкмо затова отивам аз.
— Пусни две въдици! Ще изглежда по-невинно приближаването ни до фара.
— Ще пусна — обеща помощникът. — Можем и да хванем нещо, за да го дадем на пазачите.
Качиха се четиримата и заеха обичайните си места, а Хенри запита:
— Видя ли нещо, Том?
— Една костенурка и една чайка, кръжаща отгоре й. Очаквах, че ще кацне на гърба й. Ама не кацна.
— Mi capitán237 — обади се Джордж, който беше баск като Ара, но по-висок от него, а беше и добър спортист и отличен рибар, въпреки че по сила отстъпваше в много отношения на Ара.
— Mi señor obispo238 — подигра се Томас Хъдсън.
— О’кей, Том — поправи се Джордж. — Ако открия някоя преголяма подводница, да ти обадя ли?
— Ако е като оная, дето видя по-рано, по-добре да си траеш.
— Още я сънувам нощем — отвърна Джордж.
— Не ми говори за нея! — вметна Уили. — Тъкмо съм се наял.
— Когато се измъкнахме, усещах как mis cojones239 се издигат като асансьор — каза Ара. Ти как се почувствува тогава, Том?
— Глътнах си езика.
— Видях я как излиза на повърхността — обясни Ара. — А след това чух как Хенри възкликна: „Че това е самолетоносач, Том!“
— На самолетоносач приличаше — защити се Хенри. — Не мога да си кривя душата. И сега ще го повторя.
— Съсипа ми живота — намеси се Уили. — Още не мога да дойда на себе си. За десет цента, дето се вика, бих се отказал от морето.
— На ти тогава двайсет цента — подразни го Хенри. — Върви на Паредон Гранде. Може да ти ги развалят!
— Не искам да ми развалят. Искам да ме преместят.
— Нима?! — зачуди се Хенри. Помежду двамата бяха изникнали сръдни по време на двата последни престоя в Хавана.
— Слушай, луксозния! — озъби се Уили. — Ние не се сражаваме с подводници, иначе нямаше да се качиш на мостика, без да си сръбнал едно питие за кураж. Преследваме само фрицове, за да ги пречукаме на една полуоткрита, гемия. С такава задача, дори и ти би могъл да се справиш.