— Навярно болната му глава е пострадала от слънцето.
— Навярно. А може и да е друго.
— Какво има друго?
— Хил и Питърс спят. Хил държа миналата нощ Питърс буден. Хенри също спи, а Джордж отиде с Антонио.
— Време е да се върнат.
— Да.
— Не биваше да излагаме Уили на слънцето. Сглупих, като го пратих на носа. Извърших го заради дисциплината, без да размисля.
— Разглобих и почистих големите пукала. Проверих запалките на гранатите, да не би да са се повредили от вчерашната влага и порой. Нощес, щом свършихме покера, разглобихме, почистихме и смазахме всичко.
— Сега заради влагата трябва да ги проверяваме всеки ден, независимо дали сме стреляли или не.
— Зная — отговори Ара. — Трябва да свалим Уили. Но тук не можем.
— На Кайо Франсес?
— Евентуално. Най-добре ще бъде да го оставим в Хавана и да поискаме да го експедират. Ще се разбъбри, Том.
Томас Хъдсън се сети за нещо и се начумери.
— Не трябваше изобщо да го вземаме, след като лекарите са го освободили от служба заради раните в главата — забеляза Ара.
— Прав си. Но го взехме. Колко много проклети грешки допуснахме!
— Не са чак толкова много — отвърна Ара. — Сега мога ли да сляза, за да си довърша работата.
— Слез — разреши Томас Хъдсън. — Благодаря ти много.
— A sus ordenes242 — каза Ара.
— Адски ми се иска да бяха по-добри заповеди — каза Томас Хъдсън.
Антонио я Джордж пристигаха с лодката. Антонио се качи на мостика незабавно, като остави Джордж и Хенри да приберат двигателя и лодката.
— Е? — запита Томас Хъдсън.
— Трябва да са минали през нощта с последния бриз — докладва Антонио. — Щели са да ги видят от фара, ако са били навлезли в протока. Старецът с лодката и винтерите не е виждал никаква гемия за костенурки. Той им разказвал всичко, и е щял да помене за нея — обясни ми пазачът на фара. — Смяташ ли, че трябва да се върнем при стареца, за да го разпитаме?
— Не. Смятам, че са се спуснали до Пуерто Коко или до Гилермо.
— Горе-долу дотам ще са стигнали, преди да е легнал вятърът.
— Сигурен ли си, че не са могли да преминат протока през нощта?
— И най-добрият лоцман на света не би могъл да ги прекара.
— Тогава ще ги намерим откъм подветрената страна на Коко или долу край Гилермо. Да вдигнем котвата и да вървим.
Крайбрежието беше много опасно и Томас Хъдсън държеше външен курс, като следваше ръба на кривата, сочеща сто разтега дълбочина. Навътре към сушата се виждаше нисък скалист бряг, рифове, големи петна от пясъчни коси, които се оголваха при отлив. Четирима души дежуряха, Хил стоеше отляво на кормилото. Томас Хъдсън погледна към брега, съзря началото на зелените мангрови и си каза, че тук ще е ад при това безветрие. Облаците се бяха скупчили и той заключи, че шкваловете ще се разбеснеят по-рано. „Има три места отвъд Пуерто Коко, които ще трябва да претърся — замисли се Томас Хъдсън. — Ще бъде най-добре да свия малко по-нагоре и да навляза.“
— Хенри заповяда той, — ще държиш ли курс 285? Искам да сляза при Уили. Ако видиш нещо, кукуригай. Хил, не е нужно да наблюдаваш брега. Премини на десния борд. Тук навсякъде е много плитко, за да бъдат насам.
— Иска ми се да наблюдавам брега — обясни Хил. — Стига да нямаш нищо против. Том. Тук е оня мръсен проток, който извежда кажи-речи право на плажа, и водачът им може да ги е прекарал и отвел в мангровите.
— Добре — съгласи се Томас Хъдсън. — Ще пратя Антонио.
— Бих могъл да видя мачтата на гемията в мангровите с тоя силен бинокъл.
— Много се съмнявам. Но щом искаш.
— Моля те, Том. Стига да нямаш нищо против.
— Съгласих се вече.
— Извинявай, Том. Но смятах, че един водач е в състояние да прокара гемията. И ние се промъкнахме веднъж.
— И се намерихме в чудо, докато се измъкнем!
— Зная. Но представи си, че вятърът е стихнал и те са били принудени да се укрият бързо-бързо. Не бива да ги отминаваме.
— Правилно. Но сме много отдалечени, за да можеш да видиш мачтата. Освен това, те навярно са нарязали мангрови, за да я закрият.
— Така е — призна Хил с испанско твърдоглавие. — Но имам много силни очи, тоя бинокъл увеличава дванайсет пъти и, морето е спокойно, затова виждам добре и…
— Казах, че съм съгласен.
— Зная. Но исках да ти обясня.
— Обясни ми вече — каза Томас Хъдсън. — А ако откриеш мачта, можеш да ми я забиеш в дирника, гарнирана с фъстъци!
Хил се позасегна от забележката, но я намери за смешна, особено му хареса добавката за фъстъците и той заоглежда мангровите, докато силният бинокъл едва не измъкна очите му от орбитите.
Долу Томас Хъдсън поведе разговор с Уили, като наблюдаваше морето и сушата. Винаги му правеше впечатление, че отдолу се вижда несравнимо по-малко, отколкото отгоре, и докато всичко беше наред, считаше, че е глупаво да стои другаде, освен на мостика. Непрекъснато се стремеше да поддържа приятелски отношения с останалите и да избягва идиотщината на формалните проверки. Отстъпваше все повече и повече права на Антонио, който го превъзхождаше значително като моряк, и на Ара, който го превъзхождаше значително като човек. „И двамата са по-добри от мене — казваше си той, — и все пак аз трябва да командувам, ползувайки познанията, дарбите и характерите им.“