— Недей така, Том! — забеляза Антонио.
— Прав си — съгласи се Томас Хъдсън.
После, като се разкайваше и си припомни неточно едно стихотворение, импровизира:
„Това е същият дяволски вятър, само че с различна ширина — размисли се той. — Двата идват от различни континенти. Ала и двата са честни и дружелюбни.“ Сетне повтори:
Сега водата стана толкова кална, че управлението се превърна в сляпо налучкване по засмукваната от кораба вода в плитчините. Джордж стоеше на носа с лот, Ара стискаше дълъг прът. Двамата мереха дълбочината и се провикваха към мостика.
Томас Хъдсън имаше чувството, че е изживявал това премеждие и по-рано в лош сън. Бяха минавали през немалко проходи. Но сега се беше сблъскал с нещо различно, нещо изживяно някога през живота му. Може би го беше изживявал през целия си живот. Сега обаче то се проявяваше с такава сила, че той се чувствуваше едновременно негов господар и негов пленник.
— Можеш ли да различиш нещо, Хил? — попита Томас Хъдсън.
— Нищо не мога да различа.
— Да се качи ли и Уили?
— Няма нужда. Виждам всичко, каквото би видял и Уили.
— Смятам, че все пак трябва и той да дойде.
— Както искаш, Том.
Десет минути по-късно те заседнаха.
15
Заседнаха в тинята на пясъчно дъно, което трябваше да бъде отбелязано с веха. Отливът продължаваше, вятърът духаше бясно, водата беше кална. Отпред се виждаше среден зелен остров, който изглеждаше хлътнал ниско във водата, вляво имаше разпилени малки островчета. Вляво и вдясно почваха да се оголват плитчини при оттеглянето на морето. Томас Хъдсън наблюдаваше как ята дъждосвирци сноват и шетат из плитковините, за да търсят храна.
Антонио свали лодката и с Ара спусна една носова котва и две леки кърмови котви.
— Не смяташ ли, че трябва да пуснем още една котва на носа? — запита Томас Хъдсън Антонио.
— Не, Том. Не смятам.
— Ако се засили вятърът, може да ни тласне срещу прилива.
— Не очаквам, Том. Но може.
— Я да спуснем една малка котва откъм наветрената страна и да преместим голямата котва по към подветрената страна. Тогава няма да берем ядове.
— Добре — съгласи се Антонио. — Предпочитам да направим това, вместо да заседнем повторно на лошо място.
— Ба — рече Томас Хъдсън — Случвало ни се е и друг път.
— Все пак най-добре ще бъде да спуснем котвите.
— Съгласен съм. Затова предложих да спуснете още една малка котва и да преместите голямата.
— Слушам, Том — каза Антонио.
— Ара обича да вдига котви.
— Никой не обича да вдига котви.
— Ара обича.
Антонио се усмихна и добави:
— Кой знае? Във всеки случай съм съгласен с тебе.
— Всякога стигаме до съгласие рано или късно.
— Но не бива да допускаме това да става, когато е много късно.
Томас Хъдсън наблюдаваше маневрата и гледаше към зеления остров, който сега почваше да потъмнява, тъй като оттеглящата се вода разголваше корените на мангровите. „Немците могат да се намират в залива откъм южната страна на тоя остров — размисли се той. — Вятърът ще духа до два-три часа през нощта и те могат да се опитат да излязат и да минат през единия от двата протока на светло, щом почне приливът. После ще прекосят големия като езеро залив, където няма да имат неприятности през цялата нощ. Ще им помогнат фаровете и добрият проход, за да излязат в далечния край. Всичко ще зависи от вятъра.“
Откакто бяха заседнали, Томас Хъдсън се чувствуваше като осъден, получил отсрочка. При засядането беше усетил силния удар върху кораба, сякаш бяха ударили него самия. Отгатна, че дъното не е скалисто по сътресението в ръцете и ходилата си. Ала почувствува засядането като рана. Сетне се промъкна чувството за отложено изпълнение, свързано с получена рана. Още имаше чувството, че е сънувал лош сън и че премеждието е изживял и по-рано. Но то не беше се случило по същия начин и сега, когато яхтата беше заседнала, беше получил временна отсрочка. Знаеше, че е само отсрочка, ала си беше отдъхнал.
На мостика се качи Ара и доложи:
— Има здраво задържащо дъно, Том. Завързахме яко спомагателните котви с въже за голямата котва. Щом оберем пея, ще се освободим бързо. Закрепихме с въжета и двете кърмови котви.
— Видях. Благодаря ви.
243
Пародия на Шекспировото стихотворение: „Духай, духай, зимен ветре,/ ти не си така противен,/ както неблагодарността човешка“. — Б.пр.