— Не бях чувал тая история — призна Томас Хъдсън, — въпреки че съм слушал куп други небивалици за мистър дьо Монфрид.
— Твърде сложен начин за движение в Париж, не намираш ли? Мистър Дейвис също изявил желание да се посвети на търговията с роби, но изникнала някаква пречка. Не си спомням точно каква. Ха, сетих се. Мистър дьо Монфрид бил изоставил търговията с роби и бил почнал да търгува с опиум. Така беше.
— Не е ли пожелал и мистър Дейвис да търгува с опиум?
— Не, Каза, че предпочел да предостави търговията с опиум на мистър де Куинси59 и на мистър Кокто60. Те толкова добре се справяли с тая търговия, че не било честно да им съперничи. Това беше една от ония забележки, които не можах да разбера. Тате, ти ми обясняваш всичко, за което те питам, но това затруднява разговора, понеже има постоянно толкова неща за питане. Запомних все пак някои подробности, които не разбрах, за да те питам по-късно, и тая е една от тях.
— Трябва да си събрал цяла грамада от подобни въпроси?
— Събрал съм стотици, дори хиляди въпроси. На част от тях постепенно сам намирал отговори. За някои обаче се налага да питам. В училище тая година мога да съставя списък на такива въпроси за едно съчинение по английски. Имам няколко страшно подходящи теми за това съчинение.
— Обичаш ли училището, Том?
— Училището е необходимо зло. Едва ли някой го обича. Обичат ли го ония, които са опознали и други неща?
— Не зная. Аз го мразех.
— Нима не обичаше художественото училище?
— Обичах практическите занятия по рисуване, ала не обичах теоретичните предмети.
— Не смятам, че ненавиждам училището — сподели Том.
— Но след като човек е живял с хора от рода на мистър Джойс и мистър Паскен, на тебе и на мистър Дейвис, дружбата с хлапетиите не го задоволява.
— Все пак се забавляваш, нали?
— Разбира се. Имам куп приятели, обичам и някои видове спорт, които не са свързани с хвърлянето и ловенето на топка, а и уча много прилежно. Но, тате, това не е истински живот.
— И аз всякога съм чувствувал същото — призна бащата.
— Но ще гледаш да го разнообразяваш криво-ляво.
— Мъча се. Разнообразявам го, доколкото мога, и се примирявам. Ала понякога е твърде тежко.
Томас Хъдсън погледна назад, където криволичеща диря браздеше спокойното море и двата шнура със стръв се влачеха, като ту потъваха, ту изплаваха в гънката на вълните, порещи гладката повърхност зад кърмата. Дейвид и Андрю седяха на двата риболовни стола и стискаха прътите. Бащата виждаше гърбовете им. Лицата им бяха обърнати назад и дебнеха стръвта. Той изви поглед напред към няколко паламуда, които не скачаха дружно и шумно, а се изхвърляха и падаха във водата един по един или по двойки, без почти да раздвижат повърхността, когато се извисяваха блестящи на слънцето, и се връщаха натежали с главата надолу, за да се гмурнат кажи-речи без плясък.
— Риба! — чу Томас Хъдсън, че извика Том. — Риба! Риба! Задава се. Зад тебе, Дейв. Погледни!
Томас Хъдсън видя грамаден кипеж във водата, ала не съзря рибата. Дейвид стискаше дръжката на пръта в гнездото му и наблюдаваше щипката за шнура на издадената навън греда. Бащата забеляза как въжето се свлече от гредата, образувайки дълга, бавна примка, която се затегна, когато плясна във водата, и след това почна да се изнизва под наклон, прерязвайки повърхността.
— Дръпни въдицата, Дейв. Дръпни въдицата силно! — обади се Еди от стълбището.
— Дръпни куката, Дейв! За бога, дръпни я! — замоли Андрю.
— Трай си! — каза Дейвид. — Ще я обработя първо.
Още не беше опънал шнура и той продължаваше да се развива под същия ъгъл, прътът се огъна, момчето го теглеше назад, докато шнурът се размотаваше. Томас Хъдсън намали скоростта на двигателите, тъй че яхтата се залюшка на едно място.
— За бога, дръпни куката! — настоя Андрю. — Или ме остави аз да я дръпна.
Дейвид само стискаше пръта назад и наблюдаваше как се развива шнурът, без да се измени ъгълът. Освободи обаче спирачката.
— Хвана се риба-меч61, тате! — похвали се той, без да откъсва очи. — Видях меча й, когато клъвна.
— Честна дума? — възкликна Андрю. — Браво!
— Мисля, че е време да дръпнеш въдицата — намеси се Роджър, който сега застана до момчето. Той отдели гърба му от стола и затегна ремъците на макарата. — Дръпни вече въдицата, Дейв. Дръпни я здраво!
— Смятате ли, че е нагълтала достатъчно куката? — попита Дейвид. — Не считате ли, че само я държи в устата и плава с нея?
59
60
61
Пелагична риба (Xiphias gladius), достигаща до 4 м. дължина и 800 кг. тегло. Горната й челюст е източена като меч и понякога е дълга до 170 см. Единични екземпляри се срещат и в Черно море. — Б.пр.