— Можем да лансираме нова марка — предложи Роджър. — Има джин „Старият Том“. Защо да не сложим пък „Веселият Андрю“?
— От мене искайте капитала — заяви Боби. — Джина можем да произвеждаме и тук, на острова. Хлапетиите ще го наливат в бутилки и ще лепят етикетите. Можем да го продаваме на едро и на дребно.
— Ще бъде връщане към занаятчийството — забеляза Роджър. — Като Уилям Морис69.
— От какво ще произвеждаме джина, мистър Боби? — полюбопитствува Андрю.
— От албула — обясни Боби. — И от миди.
Сега пътниците от яхтата престанаха да се занимават с Роджър, Томас Хъдсън и момчето. Съвсем объркани, те се втренчиха в мистър Боби.
— Във връзка с това платно… — започна единият от мъжете.
— За какво платно говорите, човече божи? — смая се Боби, гаврътвайки набързо нова чаша.
— За грамадното платно с трите водни вихрушки и човека в лодката.
— Къде?
— Там — поясни мъжът.
— Извинявайте, сър. Струва ми се, че сте препили. Тук е порядъчно заведение. Няма ни водни вихрушки, ни хора в лодки.
— Имам предвид картината отсреща.
— Не си правете подбив с мене, сър. Там няма никаква картина. Ако в заведението имаше изобщо картина, тя щеше да виси над бара, където е мястото на картините, и би представлявала голо женско тяло в естествена големина, както е редно.
— Имам предвид оная картина там.
— Каква картина и къде?
— Там.
— Иска ми се да ви дам бромова сол със сода, сър. Или да ви нарека рикша.
— Рикша?!
— Да. Изпечен рикша, щом държите да ви го тропна право в лицето. Вие сте рикша. И достатъчно сте пили.
— Мистър Боби — обади се Анди много учтиво, — смятате ли, че съм пил достатъчно?
— Не, сладур. Разбира се, че не. На, налей си!
— Благодаря, мистър Боби. Тая е четвъртата чаша.
— Бих желал да беше стотната — разпали се Боби. — С тебе се гордея от сърце.
— Я да си ходим, Хал! — предложи един от гостите на мъжа, който искаше да купи картината.
— Ще ми се да се сдобия с това платно — обясни той. — Стига да го дадат на приемлива цена.
— Предпочитам да се махнем оттук — настоя първият. — Разбирам човек да се почерпи, ама такова чудо не съм виждал. Да гледаш как пиянствуват деца е малко прекалено.
— Действително ли наливате джин на това момченце? — запита миловидната блондинка откъм края на бара до вратата.
Тя беше стройна с много светла коса и приятни лунички.
Не луничките на червенокосите, а луничките на русокосите, чиято кожа добива златист цвят, вместо да стане кафява.
— Да, мадам.
— Срамота е! — възмути се девойката. — Отвратително, срамно и престъпно е!
Роджър избягна да я погледне, а Томас Хъдсън сведе очи.
— Какво бихте пожелали да пие, мадам? — осведоми се Боби.
— Нищо. Той изобщо не би трябвало да пие.
— Не ми се струва твърде справедливо — защити се Боби.
— Какво разбирате под „справедливо“? Считате ли, че е справедливо да се трови едно дете с алкохол?
— Виждаш ли, тате? — вметна Том. — Казах ли, че Анди не бива да пие?
— Той единствен от тримата пие, мадам. Барбата престана да пие — понечи да се оправдае Боби. — Смятате ли, че е справедливо да се лиши единственият от тримата братя от това малко удоволствие?
— „Справедливо“ ли! — избухна девойката. — Намирам, че сте чудовище! И вие сте чудовище! — укори тя Роджър. — А и вие сте чудовище! — нахвърли се тя на Томас Хъдсън. — Всички сте отвратителни и не мога да ви понасям!
В очите й блеснаха сълзи, тя обърна гръб на момчетата и на мистър Боби.
— Никой ли от вас няма да се намеси? — подкани девойката придружителите си.
— Смятам, че се шегуват — каза единият от тях. — Така както на някои приеми нарочно наемат груб келнер. Или както някои жаргонни говори имат двояк смисъл.
— Не, не се шегуват. Тоя безобразник му налива джин. Това е отвратителна трагедия.
— Мистър Боби — запита Томас Хъдсън, — пет чаши ли мога да изпия най-много?
— За днес — отговори Боби. — Не искам да сторите нещо, което би разстроило дамата.
— Изведете ме оттук! — проплака девойката. — Не искам да ги гледам!
Тя се разрида и двама от мъжете излязоха с нея. Томас Хъдсън, Роджър и момчетата се почувствуваха гузни.
Тогава при тях дойде другата девойка, истинската хубавица. Тя имаше красиво лице, светлокафява кожа, кестенява коса, преливаща в червеникаво. Носеше панталони, ала доколкото Томас Хъдсън можа да прецени, снагата й беше дивна. Свилената й коса се полюляваше, когато момичето се движеше. Стори му се, че го е срещал по-рано.
— Нали това не е джин? — попита то Роджър.
69