— Трябва да сте имали пари, когато ходехме на конни състезания.
— Струва ми се, че онази година имахме — отговори Том. — Не си спомням. Понякога имахме, понякога нямахме.
— Ние пък имахме всякога пари — рече Одри. — Мама никога не се омъжваше за някого, ако нямаше купища пари.
— Богата ли си, Одри? — полюбопитствува Томи.
— Не — отвърна девойката. — Баща ми пилееше парите и изгуби състоянието си, след като се ожени за мама, а ни един от пастроците ми не се погрижи да ме обезпечи материално.
— Не са ти нужни пари — обади се Андрю.
— Защо не останеш да живееш при нас? — попита Том. — Ще бъде знаменито.
— Звучи примамливо. Но трябва да си осигуря препитание.
— Заминаваме за Париж — каза Андрю. — Ще дойдеш с нас. Ще бъде приказно. Ще отидем двамата да разгледаме разните arrondissements.
— Трябва да си помисля — отговори Одри.
— Искаш ли да ти приготвя един коктейл, за да се решиш по-лесно? — предложи Дейвид. — В книгите на мистър Дейвис все така постъпват.
— Не ме упойвайте с алкохол.
— Това е любимата хитрина на търговците на бели робини — вметна Том. — А когато жертвите дойдат на себе си, те са вече в Буенос Айрес.
— Трябва да им дават нещо страхотно силно — забеляза Дейвид. — Пътят е твърде дълъг.
— Не мисля, че има нещо по-силно от коктейла „мартини“, който приготовлява мистър Дейвис — каза Андрю. — Пригответе й едно мартини, мистър Дейвис, моля ви. — Сетне той се обърна към девойката. — Искаш ли, Одри?
— Да, ако не е много далече обедът.
Роджър отиде да приготви коктейлите, а Том стана и се намести до девойката. Андрю седеше в краката й.
— Според мене не трябва да приемаш коктейла, Одри! — каза той. — Това е първата отстъпка. Спомни си: ce n’est que le premier pas qui coute78.
Горе на верандата Томас Хъдсън продължаваше да рисува. Не можеше да не слуша, ала не беше погледнал надолу ни веднъж, откакто плувците се бяха прибрали от морето. С мъка се сдържаше в черупката на работата, която си беше изградил за защита, и си повтаряше, че ако не работи сега, може да я изгуби. После си каза, че ще дойде време за рисуване, когато гостите си отидат. Но той знаеше, че и сега трябва да продължава да работи, ако държи да не се лиши от увереността, която беше постигнал чрез работата. „Ще рисувам точно толкова, колкото бих рисувал, ако не бяха тук — реши той. — После ще прибера нещата си и ще сляза. Да вървят по дяволите спомените за Рейбърн или за миналото, или за каквото и да е!“ Ала още докато работеше, почувствува как се промъква самотата. Момчетата щяха да си заминат през идната седмица. „Работи! — насърчи се той. — Стегни се и поддържай навиците си, защото скоро ще ти потрябват!“
Щом свърши работата, Томас Хъдсън слезе при компанията, но мисълта му още беше погълната от рисуването.
— Здравейте! — поздрави той девойката, после отмести очи от нея и отново я погледна.
— Без да искам ви слушах — почна той. — Или ви подслушвах. Радвам се, че сме стари приятели.
— И аз се радвам. Знаехте ли това?
— Може би — отговори той. — Хайде да обядваме! Изсъхнахте ли, Одри?
— Ще се преоблека в банята. Имам блузка и полата към банския костюм.
— Кажи на Джоузеф и на Еди, че сме готови! — заръча Томас Хъдсън на Том. — Ще ви покажа къде е банята, Одри.
Роджър влезе в къщи.
— Струва ми се, че не трябваше да прониквам у вас под лъжливи предлози — каза девойката.
— Не сте проникнали под такива предлози.
— Предполагате ли, че бих могла да му помогна.
— Да. Той трябва да се запретне мъжки на работа, за да спаси душата си. Не разбирам твърде от души. Но той похаби своята, когато попадна за първи път в Калифорния.
— Сега обаче се кани да напише роман. Голям роман.
— Откъде научихте?
— Прочетох в един вестник. Ако не се лъжа, дописка на Чоли Никърброкър.
— Щом е така, трябва да е вярно — съгласи се Томас Хъдсън.
— Действително ли вярвате, че бих могла да му помогна?
— Да.
— Съществуват известни усложнения.
— Винаги съществуват усложнения.
— Да ви кажа ли сега какви са?
— Недейте. По-добре се преоблечете, вчешете се и заповядайте горе. Той би могъл да срещне друга жена, докато ви чака.
— Не бяхте такъв в миналото. Намирах, че сте най-милият човек на света.
— Съжалявам ужасно, Одри. И се радвам, че сте тук.
— Ние сме стари приятели, нали?
— Разбира се. Преоблечете се, докарайте се и елате горе.
Той отмести очи от девойката и тя затвори вратата на банята. Неочаквано го обзе непонятна пустота. Почувствува как щастието от лятото почна да се оттегля така, както морето се оттегля в плитчините и отливът почва да напира през протока, водещ към океана. Той погледна към морето и ивицата на плажа, и забеляза, че отливът беше настъпил и морските птици шареха чевръсто по наклона на новия влажен пясък. Вълните на прибоя отслабваха и се оттегляха. Той хвърли продължителен поглед към брега и се прибра в къщи.