Веднъж на централното шосе мъжът видя наскоро сгазена котка, която приличаше точно на Бойз. Черен гръб, бяла гуша, бели гърди и предни крака. Имаше и напомнящата домино черна ивица през муцуната. Той знаеше, че котката не може да бъде Бой, защото се намираше най-малко на шест мили от фермата. Ала сърцето му се сви, той спря колата, върна се, повдигна жертвата, за да се увери, че не е Бой, и я отмести встрани от пътя, за да не я прегазват други коли. Котката беше охранена, затова заключи, че има стопанин. Остави я край пътя, за да може собственикът й да я намери и узнае участта й, вместо да се тревожи в неизвестност. Иначе щеше да я вземе в колата и щеше да я погребе във фермата.
Вечерта, когато се прибираше във фермата, не видя трупа на мястото, където го беше оставил, и допусна, че стопаните на котката са я намерили.
Тази нощ, докато седеше в голямото кресло, за да чете, и Бойз се беше наместила до него, се запита какво ли би сторил, ако бъде убита Бойз. Съдейки по поведението на котката и пристъпите й на отчаяние, каза си, че животното изпитва същите чувства към господаря си.
„Тя изживява всичко по-силно от мене. Защо постъпваш така, Бой? Ако посрещаш нещата по-спокойно, би се чувствувала много по-добре. Аз ги посрещам колкото се може по-трезво — рече си. — Да, посрещам ги. Но Бойз не може.“
В морето си мислеше за Бойз, за странните й навици, за отчаяната и безнадеждна обич. Спомняше си как я беше видял за първи път като котенце, играещо с отражението си в стъклото на тезгяха за пури на бара в Кохимар, построен на скалите над пристанището. Там се бяха отбили едно ярко коледно утро. Завариха неколцина клиенти, запили се още от Бъдни вечер. Вееше свеж източен вятър през отворения ресторант и бара, светлината беше толкова ярка, въздухът толкова чист и хладен, че не беше утро за пияни.
— Затвори вратите да не духа! — провикна се един от тях.
— Няма да затворя! — отговори съдържателят. — Така ми харесва. Върви си търси завет другаде, щом ти е много хладно!
— Плащаме, за да ни осигуриш уютност! — обади се друг от среднощните гуляйджии.
— Ами! Плащате за онова, което пиете. Потърсете си друго място за уютност!
Мъжът погледна през откритата тераса на бара към морето, тъмносиньо с бели зайчета, където сновяха рибарски лодки, влачеха въдици и ловяха корифена. На бара седяха петима-шестима рибари, на терасата две от масите също бяха заети от рибари. Изглежда, бяха имали богат улов предишния ден или разчитаха, че хубавото време и течението ще се задържат, та бяха останали на сушата, за да се почерпят за Коледа. Ни един от тях, доколкото знаеше мъжът, който се наричаше Томас Хъдсън, никога не ходеше на църква за Рождество Христово, и никой не се обличаше съзнателно като рибар. Измежду рибарите, които изобщо беше срещал, те най-малко приличаха на рибари, макар да бяха едни от най-добрите. Носеха стари сламени шапки или ходеха гологлави. Носеха стари дрехи и ходеха ту боси, ту обути. Не беше трудно да се различи един рибар от един гуахиро84, защото селяните се контеха с гиздави ризи на басти, широкополи капели, тесни панталони, ботуши за езда, когато отиваха в града, и кажи-речи всички носеха мачете, а рибарите навличаха останки от стари дрехи, бяха весели и самоуверени. Селяните, напротив, се държаха свито и плахо, освен когато се напиваха. Единственият начин да се познае със сигурност един рибар, беше да се погледнат ръцете му. Ръцете на старците бяха изкривени и кафяви, с петна от слънцето, дланите и пръстите бяха дълбоко нарязани и покрити с белези от шнура на въдиците. Ръцете на младежите още не бяха деформирани, ала повечето имаха петна от слънцето и всички бяха дълбоко нарязани, космите на всички, освен на най-чернокосите, бяха изрусени от слънцето и солта.
Томас Хъдсън си спомни как в онова коледно утро, първата Коледа от войната, съдържателят на бара го запита: „Искате ли скариди?“ и донесе голяма чиния, пълна догоре с току-що сварени тропически скариди, сложи я на тезгяха, наряза жълт лимон и нареди резените в една чинийка. Скаридите бяха огромни и розови, пипалата им висяха от ръба на тезгяха с повече от фут. Той взе една скарида, разпери мустаците й нашироко и забеляза, че са по-големи от бакенбардите на японски адмирал.
Томас Хъдсън откъсна главата на скаридата-японски адмирал, разтвори черупката й откъм корема с палци и я обели. Когато сдъвка скаридата, тя се оказа съвсем сочна и крехка. Беше сварена в морска вода с пресен лимонов сок и чер пипер на зърна и имаше рядък аромат, та той си каза, че никога по-рано не беше ял толкова вкусни скариди ни в Малага, ни в Трагона, ни във Валенсия. Точно тогава дойде котенцето, то се спусна по тезгяха, тръкна се в ръката му и си поиска скаридка.