— Много големи са за тебе, писе! — каза той.
Все пак откъсна с палеца и показалеца парче от една скарида и го подаде на котенцето, което изтича назад към тезгяха за пури и го изяде бързо и стръвнишки.
Томас Хъдсън наблюдаваше как котето с красиво черно-бяло кожухче, бели гърди и предни крака, черна лента през очите, напомняща гиздаво домино, ръфа скаридата ръмжейки, и запита съдържателя чие е.
— Ваше, стига да го искате.
— Имам вече две котки в къщи. Персийски.
— Две са нищо. Вземете и това коте. Да се кръстосат с малко кохимарска кръв.
— Тате, не може ли да го вземем? — намеси се единият от синовете му, за когото повече не мислеше и който се беше изкачил по стъпалата от терасата, където зяпаше как се прибират рибарските лодки, как рибарите свалят мачтите, разтоварват навитите на руло шнурове на въдиците, изхвърлят на брега наловената риба.
— Моля те, тате, не можем ли да го вземем? Много е красиво!
— Смяташ ли, че ще му бъде добре далече от морето?
— Непременно, тате. Тук след време ще има да пати. Не си ли виждал колко са жалки уличните котки? А вероятно някога и те са били като това котенце.
— Вземете го! — настоя съдържателят. — Ще му бъде добре във фермата.
— Слушай, Томас — обади се един рибар от една маса, който, беше слушал разговора, — ако искаш котки, ще ти дам една ангорска, чистокръвна ангорска котка от Гуанабакоа. Истински ангорски тигър.
— Мъжка ли е?
— Толкова е мъжка, колкото си и ти! — отговори рибарят.
Всички на масата прихнаха да се смеят.
Испанските шеги се градяха предимно на подобни двусмислици.
— Само че е козина — пусна рибарят нова шега и пак предизвика дружен смях.
— Тате, моля ти се, нека да вземем това коте? — наблегна момчето. — Мъжко е.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм, тате. Сигурен съм.
— Същото твърдеше и за персийските котки.
— Персийските котки бяха различни, тате. Сбърках с персийските котки, признавам. Но сега зная, тате. Сега наистина зная.
— Чувай, Томас! Искаш ли ангорския тигър от Гуанабакоа? — запита рибарят.
— Какво представлява? Котка за вещици ли?
— Няма нищо общо с вещиците. Тая котка никога не е чувала за света Варвара. По-добра християнка и от тебе е!
— Es muy posible85 — обади се друг рибар и всички се разкикотиха.
— Колко ще струва тая славна котка? — полюбопитствува Томас Хъдсън.
— Нищо. Ще ти я подаря. Чистокръвен ангорски тигър. Коледен подарък.
— Ела тук на бара да те почерпя и да ми я опишеш.
Рибарят седна пред тезгяха. Носеше очила с рогова рамка и избеляла синя риза, която сякаш не би издържала още едно пране. Беше изтъняла като дантела на гърба между раменете и беше почнала да се цепи. Беше обут в памучни излиняложълтеникави панталони и ходеше бос на връх Коледа. Обветреното му лице и ръцете имаха тъмния цвят на дърво. Той сложи нарязаните си ръце на бара и поръча на съдържателя:
— Уиски с джинджифилов сайдер.
— От джинджифила ми прилошава — обясни Томас Хъдсън. — Дай ми едно уиски с минерална вода.
— А на мене ми идва като мехлем — отвърна рибарят.
— Пия „Канада драй“. Иначе не ми се услажда вкусът на уискито. Слушай, Томас. Това е сериозна котка.
— Тате — вметна момчето, — преди ти и тоя господин да сте се запили, можем ли да вземем котето?
Момчето беше завързало парче от черупката на скарида за края на бяла памучна връв и си играеше с котето, което, застанало на задните си крака като стилизиран лъв от гербовете, се бореше с примамката, разигравана от детето.
— Искаш ли го?
— Знаеш, че го искам.
— Можеш да го вземеш.
— Благодаря ти много, тате. Ще го отнеса в колата, за да го поопитомя.
Томас Хъдсън проследи как синът му пресече пътя с котето в ръце и седна на предната седалка. Чергилото на колата беше свалено и от бара той наблюдаваше как момчето с притисната от вятъра кестенява коса седи в откритото купе под ярката слънчева светлина. Не можеше да види котето, защото детето го държеше на седалката, като се беше свило, за да се пази от повея, и галеше кожухчето му.
Сега момчето беше мъртво, а котето се беше превърнало в стара котка и беше преживяло момчето. „Ако се съди по чувствата, които проявяваме сега — каза си мъжът, — ни аз, ни Бойз бихме желали да се преживеем. Не зная дали е имало по-рано случай човек и животно да бъдат влюбени един в друг. Вероятно това е много комично. Но аз никак не го намирам за комично.
— Не — натърти той, — не го намирам за по-комично от факта, че котето на едно момче може да преживее самото момче.“