Бойз ставаше все по-своенравна и по-своенравна. Онази нощ, когато Томас Хъдсън и Готс я завариха на авокадовото дърво, тя закъсня и не се прибра, когато мъжът си легна. Тогава той спеше на голямото легло в спалнята, която се намираше в най-отдалечения край на къщата и имаше големи прозорци от три страни, та нощем се проветряваше от ветреца. По едно време Томас Хъдсън се събуди и се вслуша във виковете на нощните птици. Тогава чу, че Бойз чука по перваза на прозореца. Тя беше много безшумна, ала се обади на господаря си, щом се озова на прозоречния перваз. Томас Хъдсън отиде при щорите и ги отвори. Котката скочи в стаята, стискайки със зъби два съсела.
На лунната светлина, която проникваше през прозореца и открояваше сянката от стеблото на памучното дърво, падаща напреко на широкото бяло легло, Бойз се разигра със съселите. Подскачаше и се въртеше, подмяташе ги по пода, отдалечаваше единия, заемаше стойка, втурваше се към другия, играеше си така стръвнишки, както когато беше котенце. Сетне ги отнесе в банята и след това Томас Хъдсън усети как тупна тежко, когато скочи на леглото.
— Значи не ядеше манго на дървото? — запита я той.
Котката тръкна глава в него.
— Значи ловеше и пазеше имота? Стара ми писано и сестрице Бойз. Няма ли да ги изядеш сега, щом ги умъртви?
Котката потри глава в господаря си и запреде тихо, после, понеже беше изморена от лова, заспа. Ала спа неспокойно и на утрото не прояви никакъв интерес към мъртвите съсели.
Сега се развиделяваше и Томас Хъдсън, който не успя да заспи, наблюдаваше как се промъква светлината и сивите стебла на кралските палми се мержелеят в дрезгавината на първите зори. Най-напред зърна само стволовете и очертанията на върховете. После, когато светлината се засили, видя как върховете на палмите се люлеят от буйния вятър, а по-късно, когато слънцето се въззе над хълмовете, стеблата на палмите добиха белезникавосив цвят, развяващите се листа — яркозелен, тревата по ридовете беше кафява от зимната суша, варовиковите била на далечните възвишения ги правеха да изглеждат увенчани със сняг.
Томас Хъдсън стана от пода, обу мокасини, облече старо палто от дебел вълнен плат и, оставяйки Бойз да спи свита на кълбо върху одеялото, прекоси дневната, мина през столовата и влезе в кухнята. Тя се намираше в северния край на къщата, навън вятърът беснееше и блъскаше клоните на дървото flamboyan90 в стените и прозорците. В хладилника нямаше нищо за ядене, а в бюфета намери само подправки, кутия американско кафе, кутия чай „Липтън“ и кутия фъстъчено масло. Китаецът, който готвеше, купуваше всеки ден продукти от пазара. Прислугата не очакваше, че господарят ще се прибере, и несъмнено китаецът беше отишъл вече на пазара, за да набави нужните храни за през деня. „Щом някой от слугите дойде — каза си Томас Хъдсън, — ще го пратя в града за плодове и яйца.“
Той стопли вода, приготви кана чай и я отнесе заедно с една чаша и чинийка в дневната. Сега слънцето се беше извисило и осветяваше ярко стаята. Томас Хъдсън се намести в голямото кресло, почна да пие горещия чай и да разглежда картините по стените, озарени от свежата, ярка зимна слънчева светлина. Може би ще трябва да сменя някои от тях — замисли се той. — Най-хубавите са в спалнята, а аз повече не спя там.
Гледана от голямото кресло, дневната му се стори огромна подир теснотията на яхтата. Не си спомняше дължината на стаята. Знаеше я, когато поръча рогозката, но я забрави. Каквато и дължина да имаше дневната, тази сутрин тя изглеждаше три пъти по-дълга. По това личеше, че току-що се е прибрал на сушата. По това и по празния хладилник. Клатенето на корабчето в бурното сприхаво море, разлюляно от северозападния вятър, който духаше яростно срещу силното течение, беше забравено. Всичко беше останало толкова далече от него, колкото и самото море. Можеше да зърне океана, ако надникнеше през отворените врати на бялата стая и прозорците към гъсто залесените рътове, нарязани от шосето, по-далечните голи бърда, някогашни укрепления на града, пристанището и отвъд него белия град. Ала морето представляваше само синева отвъд далечната широко разстлана белота на града. Сега то беше толкова далече, колкото всичко преживяно, затова сега, когато люшкането беше отминало, Томас Хъдсън искаше да обърне гръб на океана, докато дойде време пак да се върне.
90
Испанско име на тропическото декоративно дърво Delonix regia с грамадни огненочервени цветове. — Б.пр.