— Няма нищо за ядене.
— Донесох яйца, мляко и хляб. Tu97 — обърна се той към втория слуга. — Върви да приготвиш закуската на кабалерото. Как искате яйцата?
— Както обикновено.
— Los huevos como siempre98 — нареди Марио. — Излезе ли да ви посрещне Бойз?
— Да.
— Тя страда много тоя път. Повече от всякога.
— А другите котки?
— Само едно люто сбиване между Готс и Фатс. — Слугата употребяваше английските имена на котките с гордост. — Принсеса нещо поболедува. Но й мина.
— Y tu99?
— Аз ли? — Той се усмихна свенливо, силно поласкан. — Много добре съм. Много благодаря.
— А как са вашите?
— Всички са много добре, благодаря. Татко отново е на работа.
— Радвам се.
— И той се радва. Тук спа ли някой от другите господа?
— Не. Слязоха в града.
— Трябва да са изморени.
— Капнали са.
— Обаждаха се разни приятели. Записах ги всички. Дано ги познаете. Не мога да се оправя с английските имена.
— Записвай ги, както звучат.
— Да, но на мене звучат не така, както звучат на вас.
— Обажда ли се полковникът?
— Не.
— Донеси ми уиски с минерална вода! — заповяда Томас Хъдсън. — И моля те, донеси мляко за котките.
— В столовата или тук?
— Уискито тук. Млякото за котките в столовата.
— Веднага — отговори Марио. Той отиде в кухнята и се върна с уиски и минерална вода. — Предполагам, че е достатъчно силно — добави слугата.
„Сега ли да се обръсна или след закуска? — запита се Томас Хъдсън. — Трябва да се избръсна. Затова поръчах уискито. За да намеря сили да се избръсна. Добре тогава, влизай да се бръснеш. Да върви по дяволите бръсненето! Не. Влизай да се избръснеш! Ще бъде полезно за проклетия ти морал, а трябва и да слезеш в града след закуска.“
По време на бръсненето той преполови на ситни глътки питието, като се сапунисваше, стържеше, наново сапунисваше, сменяйки три ножчета едно подир друго, за да смъкне двуседмичната четина от бузите, брадичката и врата. Котката се въртеше около него и го наблюдаваше, докато се бръснеше, умилквайки се в краката му. Сетне внезапно изскочи от стаята и Томас Хъдсън отгатна, че е чула да се нареждат паниците на застлания с плочки под в столовата. Той не чу ни тропане, ни повикване. Ала Бойз имаше по-развит слух.
Томас Хъдсън се избръсна и напълни шепата си с великолепния деветдесетградусов чист спирт, който в Куба струваше толкова, колкото в Щатите разводненият лосион, и разтри лицето си, усещайки как студеното щипене успокоява кожата, възпалена от бръсненето.
„Не консумирам захар, нито пуша тютюн — каза си той, — но в замяна получавам наслада от дестилатите на тая страна.“
Долната част на прозорците в банята беше боядисана, защото каменната настилка на патиото обикаляше цялата къща, но стъклата на горната половина бяха прозрачни и се виждаше как вятърът шиба листата на палмите. „Духа много по-силно, отколкото предполагах. Наближава кажи-речи време пак да излезем в морето. Нищо обаче не се знае. Всичко зависи от това, дали ще се задържи вятърът, когато извие от североизток. Олекна ми, загдето не се занимавах с морето през последните няколко часа. Ще продължа да не мисля — насърчи се Томас Хъдсън. — Няма да мисля за морето, нито за онова, което е на повърхността или под повърхността му, нито за каквото и да е, свързано с морето. Няма дори да правя списък на нещата, за които не искам да мисля. Чисто и просто, няма да мисля. Морето си е море и ще го оставим на мира. Ще отминем и другото. Няма да мислим и за другото.“
— Къде ще пожелае да закуси сеньорът? — осведоми се Марио.
— Къде да е, само не в това море puta100.
— В дневната или в спалнята на сеньора?
— В спалнята. Издърпай плетения стол и сложи закуската на масичка до него!
Томас Хъдсън изпи чая, изяде пържените яйца и няколко филии препечен хляб с портокалов мармалад.
— Плодове няма ли?
— Само банани.
— Донеси ми няколко банана!
— Не са ли вредни с алкохол?
— Това е суеверие.
— Да, но докато отсъствувахте, един човек от селото умря, защото ял банани и същевременно пил ром.
— Откъде знаеш, че не е бил пияница. Починал е от преливане с ром, независимо, че е ял банани.
— Не, сеньор. Човекът умря съвсем неочаквано, след като изпи малко ром и изяде много банани. Бананите бяха от собствената му градина. Живееше на хълма зад селото и работеше по автобусна линия номер седем.
— Мир на праха му! — каза Томас Хъдсън. — Донеси ми няколко банана!
Марио донесе бананите: малки, жълти, зрели, набрани от дърветата в градината. Обелени, те не бяха по-големи от човешки пръсти и имаха чудесен вкус. Томас Хъдсън изяде пет парчета.