Томас Хъдсън отпи глътка от ледения коктейл с аромат на пресен зелен сладък лимон, смесен с неопределения вкус на кокосовия сок, щипещ на езика по-силно от най-силно газираната вода, и подсилен с истински джин „Гордън“, който освежаваше небцето и облагородяваше глътката, като цялата смес беше пресечена от битера, който й придаваше ръждивия цвят. „Когато пия този коктейл, имам усещане като че вятър надува платната на ветроход — каза си той. — Адски вкусно питие!“
Корковата кутия не позволяваше на леда да се разтопи и да разводни коктейла. Томас Хъдсън я стискаше нежно в ръка и наблюдаваше местата, през които минаваха на път за града.
— Защо не караш с угасен двигател по надолнището, за да пестиш бензина?
— Ще угася мотора, ако държите — отговори шофьорът. — Но бензинът е държавен.
— Изключи го, за да се упражняваш — препоръча Томас Хъдсън. — Така ще свикнеш да се справяш когато караме с наш, не с държавен бензин.
Сега се движеха в равнината, където се намираха градините на цветарите отляво и къщите на кошничарите отдясно.
— Трябва ми кошничар, за да закърпи протритите краища на голямата рогозка в дневната.
— Si, señor111.
— Познаваш ли някого?
— Si, señor.
— Шофьорът, когото Томас Хъдсън никак не обичаше заради общото му невежество, тъпотата, самомнението, липсата на усет за двигателите, дивашкото отношение към колите, неизлечимия мързел, отговаряше късо и официално, защото забележката за неугасения мотор го беше засегнала. Въпреки всичките си недостатъци, той караше великолепно, тоест, благодарение на прекрасните си рефлекси, се справяше превъзходно в нелогичното невротично автомобилно движение на Куба. А знаеше и твърде много за дейността им, за да бъде уволнен.
— Стопли ли те жилетката?
— Si, señor.
„Ще те вземат дяволите! — закани се Томас Хъдсън. — Инатиш се, ама ще те рендосам!“
— Беше ли много студено у вас нощес?
— Ужасно. Horroroso. Нямате представа, мистър Хъдсън.
Мирът между двамата се възстанови и сега минаха през моста, където преди време бяха намерили трупа на девойката, съсечена на шест парчета от приятеля й полицай. Късовете бяха увити в амбалажна хартия и пръснати по централното шосе. Сега реката беше пресъхнала, ала онази вечер имаше вода и колите образуваха опашка в дъжда, дълга половин миля, защото водачите им оглеждаха забележителното място.
На следното утро вестниците поместиха на първите си страници снимки от трупа, а един вестник дори твърдеше, че жертвата трябва да е американска туристка, понеже ни една мома на тази възраст, израснала в тропиците, не можела да бъде толкова неразвита. Как бяха определили точната й възраст, Томас Хъдсън не узна, тъй като главата бе намерена едва след време в рибарското пристанище Батабано. Ала трупът, както беше показан на първите страници, изглеждаше лишен от най-женствената украса на гръцките статуи. Оказа се все пак, че убитата не е американска туристка и че женският й чар, доколкото го е притежавала, е разцъфнал в тропиците. Известно време обаче Томас Хъдсън трябваше да се откаже от всякакви пътувания извън Финка, защото всеки, когото виждаха, че бяга или бърза само, се излагаше на опасността, подире му да се спусне глутница с викове:
— Ето го! Убиецът! Дето я съсече на парчета!
Сега отминаха моста и заизкачваха хълма в Луяно, където се откриваше вляво гледка към Ел Серо, напомняща на Томас Хъдсън винаги Толедо. Не Толедо на Ел Греко112, а част от действителното Толедо, наблюдавано от странично възвишение. Вече наближаваха мястото, колата изкатери последната стръмнина. Той го зърна ясно — същинско Толедо. Само за миг, сетне ридът хлътна и от двете страни наново се яви Куба.
Навлязоха в отсечката от пътя за града, която Томас Хъдсън ненавиждаше. Тъкмо за нея носеше коктейла. „Пия срещу нищетата, мръсотията, четиристотингодишната пепел, сополите на децата, напуканите палмови листа, тенекиените покриви, провлечената походка на нелекуваните сифилитици, помийните канали в леглата на някогашните потоци, паразитите по голите вратове на заразените птици, струпеите по тила на старците, зловонието на старците, гърмящите радиоапарати — каза си той. — Поведението ми е адски непростимо. Би трябвало да взема присърце всичко и да предприема нещо. Вместо това нося коктейли, както в миналото са носили благовонни соли. Не. Не е съвсем точно — забеляза Томас Хъдсън. — Нещо средно между моето поведение и поведението на пияниците от Хогартовата «Джин Лейн»113. Пиеш и против явяването си пред полковника — добави той. — Сега все намираш поводи, за да пиеш срещу нещо или за нещо. Взели те рогатите! Колко пъти пиеш изобщо без повод?! И днес ще пиянствуваш на провала!“
112
113