Томас Хъдсън отпи продължително от коктейла, и го почувствува чист, студен, освежителен в устата си. Намираха се в най-неприятната част от пътя, където минаваше трамвайната линия и колите се залепяха броня до броня, когато спускаха бариерата на железопътния прелез. Сега отпред, отвъд опашката от спрели леки коли и камиони се виждаше хълмът със замъка Атарес, където са били разстреляни полковник Критъндън и съучастниците му след провала на експедицията в Байя Онда, четиридесет години, преди да се роди Томас Хъдсън, и където бяха намерили смъртта си сто и двадесет и двама американски доброволци. По-нататък се извисяваха към небето пушеците от високите комини на Хаванската електрическа компания, а шосето минаваше по стария калдъръм под водопровода, успоредно на горния край на пристанището, където водата беше черна и мазна като утайката в цистерните на петролоносач. Бариерата бе вдигната, отново тръгнаха, сега се озоваха на завет от северняка. Корабите с дървени корпуси от жалкия, смешен военновременен търговски флот лежаха до импрегнираните с креозот подпори на дървените кейове, а пяната на залива се плискаше в стените им по-черна от креозота на коловете и воняща като непочистен помиен канал.
Томас Хъдсън позна някои от корабите. Единият, стар барк, беше достатъчно голям, за да съблазни една подводница, която го беше обстрелвала. Беше докарал дървен материал и щеше да товари захар. Личеше къде е бил засегнат, макар пробойната да беше закърпена. Томас Хъдсън си спомни живите и мъртвите китайци на палубата му, когато бяха минали край него в морето. „Смятах, че днес няма да мислиш за морето. Ще трябва да го погледна — каза си. — Хората, които се намират в морето, са хиляди пъти по-добре от несретниците, които живеят в бордеите, край които току-що минахме. Това пристанище се замърсява от триста-четиристотин години и във всеки случай не представлява морето. Не е чак толкова лошо при изхода. А и откъм страната на Казабланка си го бива. Изживял си прелестни нощи в това пристанище, знаеш!“
— Я виж! — обади се той. Шофьорът, забелязвайки, че се взира, понечи да спре колата, но Томас Хъдсън заповяда да продължава. — Карай в посолството!
Беше съзрял старците, които живееха в бараката от дъски и палмови листа, прилепена до стената, отделяща земното платно на железопътната линия от склада на електрическата компания, където се разтоварваха въглища от пристанището. Стената беше почерняла от пепелта на въглищата, които се пренасяха с въздушни разтоварвачи, и отстоеше на по-малко от четири фута от железопътното платно. Бараката беше скована на стръмен склон и в нея можеха да се сместят само двама души. Старците, мъж и жена, седяха на входа и варяха кафе в тенекиена кутия. Бяха негри, кирливи, отблъскващи със старостта и мръсотията си, облечени в дрехи, ушити от стари захарни чували. Бяха много стари. Томас Хъдсън не видя кучето.
— Y el perro114? — запита той шофьора.
— Отдавна не съм го виждал.
Минаваха покрай нещастниците от години. Жената, чиито писма Томас Хъдсън чете нощес, се възмущаваше от позорната гледка, колчем минаваха край бараката.
— Защо тогава не направиш нещо? — запита я той. — Защо само говориш за ужасната нищета и пишеш с възмущение за ужасната им орисия, а никога не предприемаш нищо, за да я облекчиш?
Забележката му я разяри, тя спря колата, слезе, отиде до бараката, подаде на старицата двадесет долара, каза й, че ги подарява, за да си потърсят по-сносно жилище и да си купят нещо за ядене.
— Si, señorita115 — отговори бабичката. — Много сте мила.
Следния път, когато минаха покрай старците, те продължаваха да живеят в същата барака и замахаха с ръка щастливо. Бяха си купили куче: бяло, малко, къдраво, очевидно от порода — прецени Томас Хъдсън, — непредназначена за праха на въглищните складове.