— Какво мислиш че е станало с кучето? — запита той шофьора.
— Навярно е умряло. Нямат нищо за ядене.
— Трябва да им намерим друго куче — заключи Томас Хъдсън.
След като оставиха бараката далече зад гърба си, минаха отляво на измазани стени със защитен цвят, където се помещаваше главната квартира на генералния щаб на кубинската армия. Кубински войник със следи от бяла кръв стоеше на пост отпуснато, но гордо в своята жълтеникава униформа, избеляла от прането на жена му. Шапката му беше много по-чиста от кепето на генерал Стилуел116, карабината „спрингфийлд“ беше преметната под ъгъл на кльощавите рамене. Той погледна колата разсеяно. Томас Хъдсън забеляза, че му е студено от северняка. „Вероятно би могъл да се постопли, ако вземе да се разхожда — помисли си той. — Но и ако остане точно в това положение, без да изразходва енергия, слънцето скоро ще го огрее и ще го стопли. Трябва да не е отдавна във войската, щом е толкова слаб. Напролет, ако продължаваме да минаваме оттук, навярно няма да го позная. Тая спрингфийлд трябва да му тежи ужасно. Жалко, че не се разрешава да се стои на пост с лека пластмасова пушка, така, както сега бикоборците използуват дървена шпага при упражненията с muleta117 за да не изморяват китките си.“
— Какво стана с дивизията, която генерал Бенитес щеше да отведе в Европа? — полюбопитствува Томас Хъдсън. — Замина ли?
— Todavia no. Още не — отговори шофьорът. — Но генералът продължава да се учи да кара мотоциклет. Рано сутрин се упражнява покрай Малекон.
— Тогава ще е моторизирана дивизия — заключи Томас Хъдсън. — Какви са тия пакети, дето носят войници и офицери, излизащи от Estado Mayor118?
— Ориз — обясни Педро. — Пристигна параход с ориз.
— Сега трудно ли е да се купи ориз?
— Невъзможно е. Цената му хвръкна чак до облаците.
— Сега зле ли се храните?
— Много зле.
— Защо? Ти се храниш у нас. Плащам за всичко, независимо от повишението на цените.
— Имам предвид когато се храня в къщи.
— Кога се храниш в къщи?
— В неделя.
— Ще трябва да ти купя куче — предложи Томас Хъдсън.
— Имаме куче — отвърна шофьорът. — Красиво и умно куче. Обича ме повече от всичко друго на света. Не мога да направя крачка, без то да поиска да ме придружи. Но, мистър Хъдсън, вие не можете да разберете, нито да прецените, вие, които имате всичко, какви страдания донесе тая война на кубинския народ.
— Трябва да върлува голям глад?
— Нямате представа.
Да, нямам представа — рече си мислено Томас Хъдсън. — Изобщо не мога да си го представя. Не мога да си представя защо цари глад в тая страна. Ами ти, негоднико, не заслужаваш ли да бъдеш разстрелян, нахранен, заради безобразните ти грижи за автомобилните двигатели? Бих те разстрелял на драго сърце. Ала отговори гласно:
— Ще видя какво мога да направя, за да намеря малко ориз за вашите.
— Благодаря ви много. Не можете да си представите колко тежък е сега животът за нас, кубинците.
— Трябва да е наистина тежък — съгласи се Томас Хъдсън. — Жалко, че не мога да те взема с нас в морето, за да си починеш и отмориш.
— Трябва да е много тежко и в морето.
— Предполагам — каза Томас Хъдсън. — Понякога, дори в ден като днешния е тежко.
— Всички сме длъжни да носим кръста си.
— Иска ми се да взема своя кръст и да го забия в el culo119 на сума хора, които познавам.
— Нужно е да се посрещат нещата спокойно и търпеливо, мистър Хъдсън.
— Muchas gracias120 — отговори Томас Хъдсън.
Свиха по улица Сан Исидро под главната железопътна гара срещу входа на старите кейове на Източно-островната линия, където обикновено пристигаха корабите от Маями и Кий Уест и водосамолетите на Пан Американ Еъруейз, когато се движеха някогашните тежки транспортни машини. Сега кейовете бяха изоставени, защото корабите на Източно-островната линия бяха включени в състава на военноморския флот, а Пан Америкън използуваше машини „DC–2“ и „DC–3“, които кацаха в аерогара Ранчо Бойерос, та бреговата охрана и кубинският военноморски флот държаха противолодъчните си кораби там, където кацаха водосамолетите.
Томас Хъдсън си спомняше тази част от града много добре от по-рано. Района, който сега обичаше, обхващаше пътя за Матансас, един грозен квартал, замъка Атарес, едно предградие, чието име не знаеше, после един тухлен път с градове покрай него. Той препускаше през тях с такава скорост, че не ги различаваше един от друг. Тогава знаеше, всеки бар и всяка подземна кръчма в тази част на града. Сан Исидро беше главната улица на публичните домове в крайбрежния район. Сега в нея цареше мъртвило, нямаше ни един отворен публичен дом и тя беше заглъхнала, откакто закриха заведенията и върнаха всички проститутки в Европа. Изпращането представляваше обратна картина на сцената, разиграла се във Вилфранш, когато американските кораби бяха напуснали средиземноморското пристанище и момичетата бяха излезли да ги изпроводят с ръкомахания. Когато френският кораб с проститутките на борда си напусна Хавана, целият пристанищен район беше задръстен. Сбогуваха се не само мъже, ръкомахайки от брега, кейовете, вълноломите. Имаше жени в моторниците и лодките, които кръжаха около кораба и го придружаваха, докато излезе от протока. „Беше много тъжно — спомняше си Томас Хъдсън, — макар други да намираха раздялата за много смешна!“ Не можеше да си обясни защо трябваше проститутките да бъдат смешни. Някои твърдяха все пак, че изпращането било много комично. Ала мнозина се натъжиха, когато корабът замина и улица Сан Исидро не се съживи. Името продължаваше да го вълнува — забеляза той, — въпреки че сега улицата беше твърде скучна и по нея не се срещаше кажи-речи бял мъж или бяла жена, освен шофьори на камиони и количкари. В Хавана имаше и весели улици, където живееха само негри, а имаше и няколко много съмнителни улици и съмнителни квартали, като Хесус и Мария, който се намираше съвсем наблизо. Ала върху тази част от града тегнеше тъгата, която се беше спуснала над нея, откакто си бяха заминали проститутките.
116
117
Дървен прът, на който има закрепен червен плат, с който бикоборците дразнят бика, преди да го убият. — Б.пр.