Сега колата излезе на крайбрежния булевард, където спираше фериботът за Регла и където приставаха платноходките за крайбрежно плаване. Пристанището беше кафяво и бурно, но вълните, които препускаха, не образуваха зайчета. Водата беше също кафява. Беше обаче чиста и изглеждаше светлокафява след черната мръсотия във вътрешните части на залива. Когато погледна в далечината, видя спокойната водна площ, защитена срещу вятъра от височините над Касабланка, където бяха пуснали котва рибарските смакове121, сивите канонерки на кубинския военноморски флот и собствения му кораб, макар той да не можеше да се открие оттук. Отвъд залива Томас Хъдсън зърна старата жълта църква и пръснатите къщи на Регла, розови, зелени, жълти, цистерните и комините на рафинерията Белот, а зад тях сивите хълмища на Кохимар.
— Виждате ли яхтата? — запита шофьорът.
— Оттук не.
Тук се намираха в посоката на вятъра, който отнасяше дима от комините на Електрическата компания, утрото беше сияйно и чисто, въздухът беше толкова прозрачен и свеж, колкото в хълмовете на фермата. Всички по кейовете се бяха свили от студения северняк.
— Карай първо във „Флоридита“! — нареди Томас Хъдсън на шофьора.
— Има само четири улици до посолството.
— Има, но казах, че искам да се отбия първо във „Флоридита“.
— Щом искате.
Насочиха се първо към града и избягаха от вятъра. Като минаваха покрай магазиите и складовете, Томас Хъдсън долавяше миризмата на складираното в чували брашно и на наспала, дъха на току-що разкованите каси, уханието на печащо се кафе, което гъделичкаше лигавиците по-силно от изпитото утринно кафе, и приятния аромат на тютюн, най-силен точно когато колата зави надясно към „Флоридита“. Това беше една от любимите му улици, но не му беше приятно да се разхожда по нея денем, защото тротоарите бяха много тесни и движението прекалено силно, а нощем, когато движението замираше, не печаха кафе и прозорците на складовете бяха затворени, та не се усещаше тютюневата миризма.
— Затворено е — съобщи шофьорът.
Железните ролетки бяха спуснати от двете страни на кафенето.
— Очаквах Карай тогава по „Обиспо“ към посолството.
По тази улица беше минавал хиляди пъти денем и нощем.
Не обичаше да се движи по нея, защото свършваше така бързо, ала не намери оправдание, за да отлага повече доклада. Изпи последния остатък от коктейла, погледна колите отпред, пешеходците по тротоара, пресичащото движение по северните и южните улици и се зарече да се върне по-късно, когато би могъл да се разхожда по улицата. Колата спря пред сградата на посолството и консулството. Томас Хъдсън влезе.
Изискваше се да попълни фиш с името, адреса и целта на посещението на маса, където невзрачен чиновник с оскубани вежди и мустачки в крайната долна част на горната устна го изгледа отвисоко и тикна листа към него. Томас Хъдсън не му обърна внимание и влезе в асансьора. Чиновникът сви рамене и поглади веждите си. Май беше ги оскубал малко повечко. Все пак така имаха по-приемлив и по-угледен вид, отколкото рошави и рунтави и подхождаха на мустаците.
121
Малки ветроходни или моторни кораби за крайбрежен риболов с водна шахта на кърмата, където се държи жива уловена риба. — Б.пр.