— Запиши ми го на книжка, Фреди! Искам да си го чета сутрин рано.
— Потопихте ли вече нещо?
— Не. Аз се натопих за около трийсет и пет хиляди долара апаратура, за която се разписах.
— Зная. Видях разписката ти в огнеупорната каса.
— Значи са дяволски безотговорни.
— Кажи-речи.
— Всички ли са така безотговорни?
— Не. Нещата стоят значително по-добре. Уверявам Томи.
— Добре — каза Томас Хъдсън. — Стига ми за днес.
— Няма ли да влезеш? Имаме нови момчета, които ще ти допаднат. Двамина са особено симпатични. А единият фамозен.
— Благодаря. Знаят ли с какво се занимавам?
— Не. Естествено не. Знаят само, че излизаш в морето и биха желали да се запознаят с тебе. Ще ти харесат. Симпатяги са.
— Ще се запозная с тях друг път — отклони Томас Хъдсън.
— О’кей, началство! — съгласи се Арчър. — Ще дойда в твоето заведение, щом свърши тук представлението.
— Във „Флоридита“.
— Точно там.
— Почнах да оглупявам.
— Не, само да подивяваш — закачи го Арчър. — Да доведа ли някого от момците?
— Недей. Освен ако настояваш много. Може да бъде там някой от моята тайфа.
— Мислех, че вие, диваците, не искате и да се погледнете на сушата.
— От време на време ги наляга своеобразна самота.
— На тях им трябва да ги наловиш в мрежата и да ги затвориш под ключ.
— Пак ще се измъкнат.
— Върви тогава — каза Арчър. — Ще закъснееш за бара.
Той влезе в стаята срещу шифропоста, а Томас Хъдсън се спусна по стълбището, вместо да вземе асансьора. Навън слънцето блестеше така ярко, че го заболяха очите. Продължаваше да духа силно от север-северозапад.
Качи се в колата и нареди на шофьора да кара по „О’Райли“ към „Флоридита“. Преди колата да бъде обиколила Plaza127 пред посолството и Ayuntamiento128 за да свие по „О’Райли“, Томас Хъдсън зърна как се извисяват вълните във входа на пристанището и се повдига и спуска бясно шамандурата в протока. Във входа на пристанището морето се мяташе яростно, светлозелена вода се разбиваше в скалите под замъка Моро и челото на разпенените талази искреше бяло на слънцето.
„Изглежда чудесно — каза си той. — Не само изглежда чудесно, а е чудесно. Исусе — простена, — как ми се иска да бях така твърд, както ме мисли Фреди Арчър. Поврага, аз съм твърд. Винаги излизам и винаги съм готов да изляза. Какво, взели ги рогатите, искат повече? Да закусвам торпекси129 ли? Или да го пъхна под мишниците си вместо тютюн? Ще бъде дяволски добре, за да пипна жълтеница — забеляза той. — Какво те наведе на тия нелепости? Страхуваш ли се, Хъдсън? Не се страхувам — заяви той. — Страдам от неизбежни реакции. Много от тях не са класирани. Не са поне от мене. Бих желал да бъда именно така твърд, както ме мисли Фреди, вместо да бъда човешки слаб. Струва ми се дори, че ти е повесело, когато се държиш като човешко същество, макар че е много по-мъчително. Дяволски по-мъчително е точно сега. Би било все пак утешително да бях такъв, за какъвто ме мислят. Стига засега! Престани да мислиш за случилото се. Ако не мислиш за него, то няма да съществува. Поврага, то не съществува. Ала няма що, такава е духовната ми нагласа“ — заключи той.
„Флоридита“ беше отворена вече и Томас Хъдсън — купи двата вестника, които бяха излезли, „Крисол“ и „Алерта“. С вестниците в ръка се намести на висока табуретка в левия край на бара. Гърбът му опираше в стената към улицата, а лявата му страна се закриваше от стената зад тезгяха. Поръча си двойно ледено дайкири без захар при Педрико, който се захили с усмивка, напомняща едва ли не гримасата на мъртвец, починал от внезапно счупване на гръбначния стълб, и все пак беше естествена и неподправена. Томас Хъдсън зачете „Крисол“. Сега сраженията се водеха в Италия. Не познаваше областта, където сега се биеше Пета армия, но знаеше областта от другата страна, където се намираше Осма армия. Мислеше тъкмо за нея, когато в бара влезе Игнасио Натера Ревельо и седна до него.
Педрико постави бутилка „Виктория Ват“, чаша с едри парчета лед и шише сода „Канада Драй“ пред Игнасио Натера Ревельо, който си приготви припряно едно уиски със сода, сетне се обърна към Томас Хъдсън, поглеждайки го през очилата със зелени стъкла и рогова рамка и преструвайки се, че току-що го е забелязал.
Игнасио Натера Ревельо беше висок и слаб, носеше бяла ленена риза, падаща свободно и небрежно над белите панталони, черни копринени чорапи, стари кафяви спортни обуща, грижливо лъснати, имаше червендалесто лице, жълтеникави мустаци, напомнящи четка за зъби, късогледи, кръвясали очи, защитени от зелените очила. Косата му с пясъчен цвят беше пригладена старателно. Ако съдеше по неговата припряност към уискито, човек би допуснал, че пие първата си чаша за днес. Ала би се излъгал.