Йозеф Несвадба
Островът на пиратите
На запад от Тринидад, 17… година
Беше в края на август, някъде между пладне и шест часа, западно от Тринидад, когато откъм безветрения борд за първи път забелязахме на хоризонта мачтата на пиратската шхуна. Отначало се виждаха само реите, после стражевата будка на мачтата и привечер — целият кораб заедно с черния флаг отзад. Всички го очаквахме, знаехме, че ще ни преследват още от Ливърпул. Дори се изненадахме, че се появиха толкова късно. Бяхме обмислили как да ги посрещнем. Имахме на палубата дузина съвсем нови мортири, с каквито все още не са въоръжени и корабите на кралицата, а от прочутите парижки работилници бяхме снабдени с най-добрите мушкети, каквито войската на френския крал ще си набави навярно едва след няколко години. Всеки от тях струваше повече от чифт чистокръвни арабски жребци. А под носа на кораба — голямо количество барут, докаран направо от Италия, където, както е известно на всички, в двора на маестро Луиджи се произвежда най-добрият неовлажняващ барут. При това наставаше времето на пасатите. А когато морето изведнъж утихне напълно и корабите се спрат под палещото слънце, което е в състояние да побърка и най-здравия разум, всичко зависи само от екипажа. Понякога той трябва да се залови за греблата, както на древните галери. Моите хора бяха решени на всичко. Та мъжете на моя кораб принадлежаха към най-добрите ливърпулски семейства, към елита на младежта, — джентълмените. Единствено кормчията се числеше към моряшкото сдружение. Взехме го със себе си, защото разбира от компаси и от местоположението на звездите, така че и слепешком може да определи посоката. Аз съм забравил много неща от последното си морско пътешествие. Приятелите ми — защото на кораба всички сме приятели — знаят защо отиват на екваториалните острови. Те искат да воюват за своя идеал. А пиратите плават по морето само за плячка. По цели дни се наливат с ром и ако се спрат на екватора, веднага се улавят за гушите, преди да са успели да уловят веслата. Познавам ги. Познавам екипажа на капитан Флинт. Самият аз навремето кръстосвах с него моретата.
Как станах пират
Баща ми, бог да го прости, имаше малка пристанищна странноприемница край стария уединен рейд южно от Ливърпул, в Касълска околия. Един умиращ моряк, за когото се грижех като момче, ми даде скица на карта, на която беше нанесен най-богатият и най-прекрасният остров на този свят — както ми каза на смъртния си одър добрият човек. Той ме закле да отида там сам, ако искам един ден да бъда щастлив и богат, да отида там и никога да не се връщам. Тогава аз не отдадох значение на бълнуването на умиращия и хвърлих скицата му на дъното на сандъка в таванската стаичка на нашата странноприемница, където живеех заедно с братята си. Ала когато, осемнадесетгодишен, Мери ми измени и се омъжи за големия Джим, който се върна от войната срещу французите като фелдфебел, аз отново се сетих за далечния остров на стария моряк, където човек пак може да бъде щастлив. Оставих се да ме завербува първият кораб, минал покрай нашия залив, избягах от къщи и с тоя кораб, който се занимаваше с пиратство, пропътувах много мили по моретата, докато един ден стигнахме при търсения от мен остров. Това беше незначително островче в Западните Индии, съвсем незабележимо на вид. През нощта скочих през палубата и заплувах към него. Излязох на брега сред морските лъвове, странни, лаещи животни, които извикваха ужас у мен. Но скоро се отърсих от целия ужас. Обитателите на единственото село на острова ме посрещнаха гостоприемно, като че ли бях бог. И наистина, както научих после, в религиозните си представи те очаквали някакъв зелен бог, който трябвало да дойде от морските вълни.
Станах върховен жрец
Сгодиха ме за своята прелестна кралица, която живееше в единствената зидана къща в селото. Станах техен владетел и върховен жрец, което не ми изглеждаше трудно, понеже всички хора в селото бяха щастливи и доволни; те не трябваше да работят много, защото благосклонната природа им предлагаше всичко, не трябваше да се обличат, защото климатът беше винаги приятен, и никога за нищо не се караха, защото при постоянното изобилие в техните сърца не беше влязла злобата. Отгоре на всичко зад селото се издигаше възвишение, където тези блажени хора добиваха чисто злато за сечивата си. Златото беше единственият метал, който те познаваха. Всичко на острова беше от злато: сечивата и полиците, тенджерите и котлите, лъжиците и копията, които те използваха само като ритуални пособия, в чест на своите прадеди, отседнали някога на този остров. Живеех щастливо.