— Аз не мога чакам ти да плаваш научиш се — заяви.
Роберто отвърна, че вината не е негова. Йезуитът се съгласи, че може би вината не беше негова, но междувременно превратностите на времето и дивите зверове му съсипваха Наблюдателницата, за която, напротив, трябваше да се полагат грижи всеки ден. Поради което, ultima radio, оставаше само едно решение: на Острова щеше да отиде той. А на въпроса как щеше да го направи, отец Каспар отговори, че ще опита с Водния Звънец.
Обясни, че много отдавна проучвал как да плава под водата. Мислил дори да построи кораб от дърво, уякчено с желязо, и с двоен корпус, все едно кутия с нейния капак. Плавателният съд щял да бъде дълъг седемдесет и две стъпки, висок трийсет и две, широк осем и достатъчно тежък, за да потъне под повърхността. Щял да бъде движен от колело с перки, задействано от двама мъже във вътрешността, както правят магаретата с камъка на мелницата. А за да се вижда накъде се отива, щял да се изведе отвън един tubospicillum, една зрителна тръба, която посредством игра на вътрешни огледала щяла да позволява да се изследва от търбуха на кораба онова, което ставало на открито.
Защо не го беше построил? Защото така е устроена природата — казваше, — в унижение на нашата нищожност: има идеи, които на книга изглеждат съвършени, а после при проверката на опита се оказват несъвършени и никой не знае по каква причина.
Отец Каспар обаче беше конструирал Водния Звънец:
— И неукият народец, ако кажели му, че някой на дъното на Рейн да слезе може и дрехите си сухи да запази, и дори в ръце огън в един мангал да държи, викнал щеше, че това налудничавост е. Проверката на опита обаче направена е, и почти преди столетие, в крепостта на Толето в Хиспания. Така че с моя Воден Звънец аз острова стигна с ходене, както сега ти виждаш ме да ходя.
Упъти се към содата, която очевидно беше неизчерпаемо хранилище: след астрономическото въоръжение там бяха останали още разни неща. Роберто бе накаран да изнесе на палубата други метални пръчки и полукръгове и обемист вързоп от кожа, която още лъхаше на рогатия си дарител. Не помогна напомнянето му, че щом беше неделя, не биваше да се работи в деня Господен. Отец Каспар отговори, че това не е работа, още по-малко работа рабска, а упражняване на едно изкуство, най-благородно измежду всичките, и че техният труд ще бъде посветен на умножаване на познанието за голямата книга на природата. И следователно беше като да се размишлява над свещените текстове, с които книгата на природата не е в прекословие.
Роберто трябваше значи да се залови за работа, пришпорван от отец Каспар, който се намесваше в най-деликатните моменти, когато металните елементи трябваше да се съединят чрез подготвени отнапред сглобки. След като работи целия предиобед, стъкми така една клетка във формата на пресечен конус, висока малко над човешки бой, в която три обръча — горният най-тесен, средният и долният с постепенно нарастващ диаметър — се поддържаха успоредни с помощта на четири наклонени пръта.
За средния кръг беше захванато приспособление от платнени ремъци, в което можеше да се провре човек, но такова, че посредством игра на вързалки, които трябваше да се прехвърлят и през раменете и гърдите му, да придържа не само чатала, за да попречи на изпадането надолу, а и плещите и врата, та главата да не стигне да опре в горния кръг.
Докато Роберто се питаше за какво би могла да послужи тази целокупност, отец Каспар разгърна кожения вързоп и той се оказа идеалният калъф или ръкавица, или напръстник за металното съчленение, върху което не беше трудно да го надянат, прикрепяйки го с куки отвътре, така че бъдеше ли веднъж готов, предметът да не може повече да се оголи. А готовият предмет беше наистина конус без връх, затворен отгоре и отворен откъм основата — или, с други думи, именно нещо като звънец. В него, между горния и средния обръч, беше изрязано стъклено прозорче. От покривчето на звънеца стърчеше здрава халка.
Сега вече звънецът бе придвижен към скрипеца и окачен на едно рамо, което посредством находчива система от макари щеше да позволи той да се повдига, спуска, премества извън борда, сваля или качва, както става с всяка бала, сандък или денк, който се товари или разтоварва от кораб.
Скрипецът беше поръждясал след дни на бездействие, но накрая Роберто успя да го задвижи и да повдигне звънеца на такава височина, че да се видят вътрешностите му.
Този звънец очакваше сега само пасажер, който да се вмъкне и овърже в него, така че да увисне във въздуха като езика на камбаната.
Можеше да влезе човек с всякакъв ръст: достатъчно беше да се регулират ремъците, като се разхлабят или стегнат катарами и възли. Бъдеше ли веднъж добре овързан, обитателят на звънеца можеше да се разхожда, разнасяйки къщурката си, и благодарение на каишите главата му щеше да бъде на височината на прозорчето, а долният ръб да му стига горе-долу до прасеца.