Сега на Роберто не му оставаше нищо друго, освен да си представи, обясняваше тържествуващо отец Каспар, какво щеше да стане, когато скрипецът спуснеше звънеца в морето.
— Ще стане това, че пасажерът ще се удави — отсъди Роберто, както би направил всеки. Отец Каспар го упрекна, че знае твърде малко за „равновесието на течностите“.
— Ти може и мислиш, че пустотата някъде има я, както твърдят онези украшения на Синагогата на Сатаната, с които приказвал си в Париж. Но може би ще признаеш ти, че в звънеца не пустота има, ами въздух. А когато ти един звънец, пълен с въздух, във водата спуснеш, водата не влиза. Или тя, или въздухът.
Вярно беше, признаваше Роберто. И значи колкото и дълбоко да беше морето, човекът можеше да върви, без вътре да влиза вода, поне докато пътникът не изразходеше с дишането си всичкия въздух, превръщайки го в пара (както се вижда, когато дъхнеш върху огледало), която, бидейки по-малко гъста от водата, най-сетне щеше да й отстъпи място — окончателно доказателство, коментираше победоносно отец Каспар, че природата се ужасява от празното пространство. Но при звънец от такава величина пътникът можеше да разчита, беше изчислил отец Каспар, на поне трийсетина минути дишане. Брегът изглеждаше много далеч, за да се достигне с плуване, ала вървешком щеше да бъде една разходка, защото почти по средата между кораба и брега започваше кораловият хребет — с такава височина, че лодката не бе могла да мине оттам и се бе наложило да направи по-дългата обиколка отвъд носа. А в някои участъци коралите бяха досами повърхността. Ако се започнеше експедицията във време на отлив, пътят, който имаше да се измине под водата, щеше още повече да се скъси. Достатъчно беше да се стигне до онези изплували земи и още щом пътникът се подадеше макар и на половин прасец над повърхността, звънецът щеше да се изпълни отново със свеж въздух.
Но как щеше да стъпва по дъното, което сигурно беше осеяно с опасности, и как щеше да се изкатери на хребета, образуван от остри камъни и от корали, по-режещи и от камъните? А и как щеше да се спусне звънецът, без да се преобърне във водата или да бъде изтласкан обратно нагоре по същите причини, поради които гмурнал се човек излиза пак на повърхността?
Отец Каспар с хитра усмивка вмяташе, че Роберто е забравил най-важното обстоятелство: ако се натикаше в морето само звънецът, пълен с въздух, щеше да се измести толкова вода, колкото бяха размерите му, и тази вода щеше да има доста по-голямо тегло от тялото, което се опитваше да се върне в нея и на което впрочем щеше да окаже силен отпор. Но вътре в звънеца щеше да има и много либри пасажер, а най-сетне имаше ги и Металните Котурни. И с вида на човек, помислил за всичко, отиде да измъкне от бездънния склад чифт чизми с железни подметки, високи над пет пръста, които трябваше да се закопчаят на коляното. Желязото щеше да служи като баласт и в същото време да предпазва ходилата на друмника. Щеше да забави вървежа му, ала да снеме от него онези тревоги от изненадите на местността, които обикновено правят крачката боязлива.
— Но ако от урвата, която е тук отдолу, трябва да се изкачите на брега, ще бъде ходене все по стръмнина!
— Тебе нямаше те, кога котвата спуснали! Аз преди това измерване направих. Никаква яма! Ако Дафна малко по-напред отишла беше, щеше заседне!
— Но как ще можете да издържате звънеца, който ще тегне отгоре ви? — питаше Роберто.
Отец Каспар му напомняше, че във водата тази тежест няма да се чувства, и Роберто трябваше да знае, ако някога се беше опитвал да бута лодка или да извади с ръка желязна топка от дъното на вана, че цялото усилие щеше да бъде след като веднъж тя се подадеше от водата, а не докато беше потопена.
Пред тази упоритост на стареца Роберто вече гледаше само как да отдалечи момента на гибелта му.
— Но ако се спусне звънецът с макарата — питаше го, — как ще се откачи после въжето? Иначе то ще ви задържа и няма да можете да се отдалечите от кораба.
Йезуитът отвръщаше, че Роберто щеше да разбере кога той е стигнал на дъното, защото въжето щеше да се отпусне: и тогава трябваше да го пререже. Да не би да си мислеше, че Каспар се кани да се връща по същия път? Озовеше ли се на Острова, щеше да отиде да вземе лодката и с нея да се върне, ако дадеше Бог.
Но едва-що излязъл на сушата, освободеше ли се от каишите, звънецът — ако друг скрипец не го задържаше повдигнат — щеше да се свлече и да го захлупи.