От отец Каспар и звънеца нямаше и следа.
— Ама че вироглав йезуит — каза си Роберто възхитен, — успя! Помисли си само, там долу има един йезуит, който ходи, и никой не би могъл да се досети. Долините на всички океани можеха да са населени с йезуити, и никой не би го знаял!
После мина към по-благоразумни мисли. Че отец Каспар беше долу, беше невидимо очевидно. Но че щеше да излезе пак отгоре, още не беше речено.
Стори му се, че водата се раздвижва. Денят беше избран именно защото беше тих; и все пак, докато извършваха последните операции, се бе вдигнал вятър, който при тази дълбочина набраздяваше едва-едва повърхността, но по брега извикваше игри на вълни, които там, на вече изплувалите скали, можеха да попречат на акостирането.
Към северния нос, където се издигаше почти плоска и отвесна стена, съзираше плиски пяна, които политаха да зашлевят скалата, разпръсвайки се после във въздуха като рояк бели искри. Бяха положително ехото на вълни, биещи по протежение на низ малки зъбери, които той не успяваше да види, но от кораба му се струваше, че някаква змия пухти от бездната кристалните пламъци.
Плажът обаче изглеждаше по-спокоен, вълнението беше само по средата на пътя и това бе за Роберто добър знак: сочеше мястото, където хребетът се подаваше от водата и бележеше границата, отвъд която отец Каспар нямаше повече да бъде изложен на опасност.
Къде ли беше сега старецът? Ако беше тръгнал веднага след като бе стъпил на дъното, трябваше вече да е извървял… Но колко време беше изминало? Роберто беше изгубил чувство за отлитането на миговете, всеки от които пресмяташе като вечност, и следователно беше склонен да подценява предполагаемия резултат, като убеждаваше сам себе си, че старецът едва-що беше слязъл, може би беше още под кила, търсейки да се ориентира. Но тук се зараждаше подозрението, че въжето, усуквайки се при спускането, е извъртяло наполовина звънеца, така че отец Каспар се е оказал, без да знае, с прозорче, обърнато на запад, и върви към открито море.
После Роберто си казваше, че отивайки към дълбочините, всеки би забелязал, че слиза, вместо да се изкачва, и би сменил курса. Ами ако на това място имаше малко възвишение на запад и онзи, който се изкачваше по него, мислеше, че отива на изток? Все пак отблясъците на слънцето щяха да покажат накъде се движи светилото… Дали обаче се вижда слънцето в бездната? Проникват ли неговите лъчи като през черковен витраж, на плътни снопове, или се разсейват в отражения от капки, така че тамошният обитател да вижда светлината като мъждукане, лишено от посоки?
Не, казваше си после: старецът чудесно разбира накъде трябва да върви, може би е вече на половината път между кораба и хребета, дори вече го е стигнал, ето, може би всеки миг ще се изкатери по него с големите си железни подметки и ей сега ще го видя…
Друга мисъл: всъщност никой никога до днес не е бил на морското дъно. Кой да каже дали там долу след няколко само лакти не се влиза в абсолютна чернота, обитавана единствено от създания, чиито очи хвърлят смътен зрак… И кой да каже дали вдън морето човек още има усета за правия път? Може би се върти в кръг, извървява все същите крачки, докато въздухът от гърдите му не се превърне в мокрота, приканваща водата дружка вътре в звънеца…
Упрекваше се, че не е изнесъл поне една клепсидра на палубата. Колко ли време беше изминало? Може би дори повече от половин час, твърде много, уви, и вече сам той чувстваше как се задушава. Тогава вдъхваше с пълни гърди, възраждаше се и вземаше това за доказателство, че съвсем малко число мигове бяха изминали и отец Каспар още се радваше на най-чист въздух.
Но може би старецът е поел напреки, излишно е да гледа пред себе си, сякаш трябваше да изникне по траекторията на аркебузния куршум. Може да беше направил множество отклонения, търсеше най-добрия подстъп към хребета. Но не беше ли казал, докато сглобяваха звънеца, че е щастливо попадение, дето скрипецът го спуска тъкмо в тази точка? Десет крачки по на север насипът внезапно пропадаше, образувайки стръмен скат, о който веднъж се беше блъснала лодката, докато право пред скрипеца имаше проход, през който и лодката беше минала, отивайки после да забие нос там, където скалите малко по малко израстваха.
Може би беше сгрешил в спазването на посоката, беше се намерил пред стена и сега я заобикаляше откъм юг, търсейки прохода. Или пък я заобикаляше откъм север. Трябваше да пробягва с поглед по протежение на целия бряг, от единия нос до другия, може би щеше да се подаде ей там, увенчан с морски бръшлян… Роберто въртеше глава от единия до другия край на залива, боейки се, че докато гледа наляво, ще вземе да изпусне отец Каспар, вече изникнал отдясно. И все пак щеше да се различи веднага човек дори и от това разстояние, какво оставаше за кожен звънец, отцеждащ се на слънцето като току-що умито медно котле…