Рибата! Може би във водата наистина имаше риба човекоядка, ни най-малко уплашена от звънеца, която е погълнала цял йезуита. Не, на такава риба щеше да се е мярнала тъмната сянка: ако я имаше, трябваше да е между кораба и началото на кораловите скали, не по-нататък. Но може би старецът вече се е добрал до скалите и животински или минерални шипове са пробили звънеца, изпускайки целия останал оскъден въздух…
Друга мисъл: кой ме е убедил, че въздухът в звънеца стига наистина за толкова време? Каза го той, но той се заблуди и когато беше сигурен, че неговият леген ще проработи. В края на краищата добрият Каспар се оказа един фантазьор и може би цялата тази история и за водите на Потопа, и за меридиана, и за Соломоновия Остров е куп небивалици. И после, дори да е бил прав, що се отнася до острова, може да е изчислил погрешно количеството въздух, от което се нуждае човек. И най-сетне, кой казва, че всичките онези масла и есенции са запълнили наистина всички отвърстия? Може би в този миг вътрешността на звънеца прилича на една от онези пещери, в които струи вода отвред, може би цялата кожа пропуска, като сюнгер, нима не е вярно, че нашата кожа е решето от пори, незабележими и все пак съществуващи, щом през тях се процежда потта? А ако е така с кожата на човека, така ли е и с кожата на вола? Или воловете не се потят? А когато вали, един вол чувства ли се измокрен и отвътре?
Роберто кършеше ръце и проклинаше припряността си. Ясно беше, той си мислеше, че са изтекли часове, а бяха изминали само няколко туптения на пулса. Каза си, че не той имаше оправдания да трепери, имаше ги много повече храбрият старец. Може би Роберто трябваше по-скоро да бди над пътя му с молитва или поне с надежда и упование.
И после, казваше си, въобразих си премного причини за трагедия, а на меланхолиците е присъщо да дават живот на призраци, с които действителността не е способна да се мери. Отец Каспар познава хидростатичните закони, вече е измервал това море, изучавал е Потопа и посредством вкаменелостите, които населяват всички морета. Спокойствие, трябва само да си втълпя, че е изтекло съвсем малко време, и да съумея да чакам.
Проумяваше, че е обикнал оногова, който някога беше Натрапникът, и вече плаче само при мисълта, че можеше да му се е случила беда. Хайде, старче, мърмореше, върни се, възроди се, възкръсни, за Бога, че да извием врата на най-тлъстата кокошка, нима искаш да оставиш сама твоята Малтийска Наблюдателница?
Внезапно си даде сметка, че вече не съзираше скалите край брега — знак, че морето беше започнало да приижда; и слънцето, което преди виждаше, без да трябва да вдига глава, сега беше току над него. Значи от момента на изчезването на звънеца бяха изминали вече не минути, а часове.
Трябваше да си повтори тази истина на висок глас, за да я намери правдоподобна. Беше броил за секунди онова, което е било минути, беше си внушил, че има в гърдите си обезумял часовник със стремглаво тиктакане, а всъщност вътрешният му часовник се бе движил със забавен вървеж. Кой знае откога, казвайки си, че отец Каспар току-що е слязъл, очакваше едно създание, отдавна вече останало без въздух. Кой знае откога чакаше едно тяло, което лежеше бездиханно в някоя точка на тази шир.
Какво можеше да се е случило? Всичко, всичко, което си бе мислил — и което със своя прокобен страх сигурно беше предизвикал, той, приносителят на зла участ. Хидростатичните принципи на отец Каспар навярно бяха илюзорни, може би водата влиза в един звънец тъкмо отдолу, особено ако онзи, който е вътре, изритва навън въздуха, какво наистина знаеше Роберто за равновесието на течностите? Или може би сблъсъкът се беше оказал твърде бърз, звънецът се беше преобърнал. Или отец Каспар се беше спънал посред пътя. Или беше изгубил посоката. Или неговото над седемдесетгодишно сърце, неравностойно на рвението му, не бе издържало. И най-сетне, кой казва, че на тази дълбочина тежестта на водата на морето не може да смачка кожата, както се изстисква лимон или лющи бакла?
Но ако беше мъртъв, не трябваше ли трупът му да изплува на повърхността? Не, беше закотвен от железните подметки, от които клетите му крака щяха да излязат едва когато съчетаното действие на водите и на множество малки ненаситни рибки оставеше от него само скелет…