После внезапно го осени лъчезарна догадка. Какви ги бръщолевеше в ума си? Ами, разбира се, та нали отец Каспар му го беше казал, Островът, който той виждаше пред себе си, беше не днешният Остров, а вчерашният. Оттатък меридиана беше още предишният ден! Нима можеше да очаква да види сега на онзи плаж, където беше още вчера, човек, който беше слязъл във водата днес? Положително не. Старецът се беше потопил в ранната утрин на този понеделник, но ако на кораба беше понеделник, на онзи Остров там беше още неделя, и значи той щеше да може да види как старецът стъпва на него едва на сутринта на своето утре, когато на Острова дойдеше — едва тогава — понеделник…
Трябва да чакам до утре, казваше си. И после: но Каспар не може да чака един ден, въздухът няма да му стигне! И пак: но аз съм този, който трябва да чака един ден, той чисто и просто се е прибрал в неделята още щом е прекрачил линията на меридиана. Боже мой, но тогава Островът, който виждам, е този от неделя, и ако е пристигнал там в неделя, трябваше вече да съм, го видял! Не, обърквам всичко. Островът, който виждам, е този от днес, невъзможно е да виждам миналото като в магическа сфера. Там, на Острова — и само там — е вчера. Но ако виждам Острова от днес, би трябвало да виждам и него, който във вчерашния ден на Острова вече го има, и му се пада да живее втора неделя… А и дали е пристигнал вчера или днес, трябваше да е оставил на плажа изтърбушения звънец, а не го виждам. Но може да го е отнесъл със себе си в дъбравата. Кога? Вчера. Значи: да смятаме, че онова, което виждам, е Островът от неделя. Трябва да чакам утре, за да го видя как пристига там в понеделник…
Бихме могли да кажем, че Роберто окончателно е изгубил разсъдък, и с пълно основание: както и да беше изчислявал, сметките му нямаше да излязат. Парадоксите на времето карат и нас да губим разсъдък. Така че било е нормално вече ум да не му стига какво да прави: и накрая е направил онова, което всеки, ако не друго, то жертва на собствената си надежда, би направил. Преди да се отдаде на отчаянието, се е приготвил да изчака идния ден.
Как го е направил, е трудно да възстановим. Крачейки напред-назад по палубата, не докосвайки храна, говорейки сам на себе си, на отец Каспар и на звездите, може би и посягайки отново към ракията. Така или иначе, на следващия ден, докато нощта избледнява и небето се оцветява, и после след изгрева на слънцето, го заварваме все по-напрегнат с изминаването на часовете, вече не на себе си между единайсет и пладне, в несвяст между пладне и залез-слънце, докато не идва моментът да се предаде пред реалността — и този път без никакво съмнение. Вчера, положително вчера, отец Каспар се беше потопил във водите на южния океан, без нито вчера, нито днес повече да излезе. А тъй като цялото чудо на меридиана антипод се разиграва между вчера и утре, не между вчера и вдругиден, или утре и завчера, беше вече сигурен, че от това море отец Каспар нямаше да излезе никога повече.
С математическа, дори космографска и астрономическа положителност клетият му приятел беше изгубен. Не можеше и да се каже къде беше тялото му. На някакво неопределено място там долу. Може би имаше буйни течения под повърхността и това тяло беше вече в открито море. Или не, под Дафна имаше яма, пропаст, звънецът беше кацнал в нея и оттам старецът не беше успял да излезе, изразходвайки малкото си дъх — все по-воднист — да зове за помощ.
Може би, за да избяга, се беше отвързал от вървите си; звънецът, още пълен с въздух, беше отскочил нагоре, но желязната му част беше обуздала първия порив и го беше задържала насред водата, кой знае къде. Отец Каспар се беше опитал да се освободи от ботушите си, ала не беше успял. Сега в този кладенец безжизненото му тяло, вкоренено в скалата, се полюляваше като водорасло.
А докато Роберто си мислеше така, слънцето на вторника беше вече зад гърба му; моментът на смъртта на отец Каспар Вандердросел оставаше все по-назад.
Залезът раждаше жълтеничаво небе зад мрачната зеленина на острова и едно задгробно море. Роберто разбра, че природата се покрусяваше заедно с него, и както понякога се случва с оногова, който осиротява при загубата на скъпо същество, малко по малко заоплаква вече не неговото злощастие, а собственото си, и собствената си възвърната самота.
Едва от няколко дни се беше изплъзнал от нея; отец Каспар беше станал за него приятелят, бащата, братът, семейството и родината. Сега проумяваше, че е отново единак и отшелник. Този път завинаги.
Все пак в това съкрушение една друга илюзия придобиваше форма. Сега той беше сигурен, че единствения начин да излезе от своето затворничество трябваше да търси не в непреодолимото Пространство, а във Времето.