Сега трябваше наистина да се научи да плува и да достигне Острова. Не толкова за да открие някоя тленна останка от отец Каспар, изгубена в гънките на миналото, а за да спре ужасното настъпване на собственото си утре.
26.
Философия на Енигматичните Образи
В продължение на три дни Роберто стоя с око, залепено за бордовия далекоглед (роптаейки, че другият, по-мощен, беше вече неизползваем), да се взира във върхарите на дърветата на брега. Чакаше да зърне Гълъба с Цвят на Портокал.
На третия ден се сепна. Беше изгубил единствения си приятел, беше се залутал на най-далечния от меридианите, а щеше да се почувства утешен, ако зърнеше една птица, която беше пърхала може би единствено в главата на отец Каспар!
Реши да изследва отново убежището си, за да разбере колко би могъл да преживее на борда. Кокошките продължаваха да снасят яйца и се бяха излюпили рояк пиленца. Малкото, което оставаше от събраните растения, беше вече съвсем изсъхнало и трябваше да отиде за храна на пернатите. Имаше още само няколко бурета с вода, но ако събираше дъжда, щеше да мине дори без тях. И най-сетне, риба не липсваше.
После се размисли, че не се ли яде пресен зарзават, се умира от скорбут. Имаше ги онези растения от парника, но той щеше да се напоява по естествени пътища само ако падаше дъжд: настанеше ли продължителна суша, щеше да се наложи да полива растенията с водата за пиене. А ако настанеше буря за дни наред, щеше да има вода, но нямаше да може да лови риба.
За да умири тревогите си, се върна в стаичката с водния орган, който отец Каспар го беше научил да задвижва: пускаше винаги и само „Дафна“, защото не знаеше как се сменя цилиндърът; но нямаше нищо против да слуша пак и пак в продължение на часове все същата мелодия. Един ден отъждестви Дафна, кораба, с тялото на любимата. Не беше ли Дафна създание, превърнало се в лавър — в дървесна субстанция следователно, сродна на тази, от която беше направен корабът? Мелодията му пееше значи за Лилия. Както се вижда, веригата на мислите му беше съвсем произволна — но така мислеше Роберто.
Укоряваше се, че се беше оставил да бъде отвлечен от появата на отец Каспар, че го бе следвал в неговите механични нагони и беше забравил собствения си любовен обет. Тази единствена песен, чиито думи не знаеше — ако изобщо някога ги бе имало, — се преобразяваше в молитвата, която той се канеше да отронва в мълвеж от машината всеки ден: „Дафна“, свирена от водата и вятъра в глъбините на Дафна, спомен за древното преображение на една божествена Дафна. Всяка вечер, загледан в небето, редеше полугласно, като литания, нотите на тази мелодия.
После се връщаше в каютата и сядаше пак да пише на Лилия.
В тези си действия си даде сметка, че беше прекарал предишните дни на открито и светло и че сега се криеше пак в полумрака, който в действителност беше съставлявал естествената му среда не само на Дафна, преди да срещне отец Каспар, а и в течение на над десет години, още от времето на раната от Казале.
Всъщност не вярвам, че през цялото това време Роберто е живял, както неведнъж внушава, само нощем. Избягвал е вероятно изстъпленията на слънчевия пек, но когато е сподирял Лилия, го е правил през деня. Смятам, че недъгът му е бил по-скоро плод на мрачно настроение, отколкото същинско нарушение на зрението: Роберто е забелязвал, че страда от светлината само в най-меланхоличните моменти, но когато умът му е бивал отвличан от по-весели мисли, не й е обръщал внимание.
Както и да е било и да беше, онази вечер се улови за първи път да размишлява над чародействата на сянката. Докато пишеше или вдигаше перото, за да го потопи в мастилницата, виждаше светлината или като златист ореол върху хартията, или като восъчен и почти прозирен кенар, който очертаваше контура на тъмните му пръсти. Сякаш тлееше отвътре в самата му ръка и избиваше едва по краищата. Иначе отвсякъде беше обгърнат от ласкавото расо на капуцин — някакъв лешников зрак, който, докосвайки се до сянката, умираше в нея.
Гледаше пламъка на светилника и съзираше да се раждат в него два огъня: един червен, който се врастваше в тленната материя, и друг, който, извисявайки се в ослепителна белота, източваше на върха дим от своя корен с цвят на зимзелен. Така, казваше си, неговата любов, хранена от едно тяло, което умираше, даваше живот на небесното привидение на любимата.
Поиска да ознаменува след няколко дни на измяна помирението си със сянката и се качи пак на палубата, докато сенките плъзваха навред — по кораба, по морето, по Острова, където се забелязваше вече само бързото смрачаване на хълмовете. В спомен за своите поля потърси да зърне на брега присъствието на светулките, живи крилати искрици, блуждаещи в тъмата на шубрака. Не ги видя и се размисли над оксимороните на Антиподите, където може би светулките просвятват само по пладне.