3.
Градината на Изумленията
Да се измъкне от обсадата на Казале, където в края на краищата поне плъхове не се бе наложило да яде, за да попадне на Дафна, където плъховете може би щяха да изядат него… Размишлявайки плахо над този хубав парадокс, Роберто най-после се накани да изследва местата, от които предната вечер бе чул да долитат неясните шумове.
Реши да слезе през кърмовата надстройка и ако всичко беше като на Амарилида, знаеше, че трябва да намери дузина оръдия от двете страни и сламениците или хамаците на екипажа. Проникна от стаята с румпела в помещението отдолу, пресечено от руля, който се полюшваше с бавно проскърцване, и можеше да излезе веднага през вратата, която извеждаше в подпалубното пространство. Но сякаш за да привикне с тези дълбинни области, преди да се изправи срещу незнайния си враг, се спусна през един люк още по-надолу, където обичайно би трябвало да се намират други провизии. Вместо това обаче откри, разположени с голяма пестеливост на място, постели за дузина мъже. Значи повечето от моряците спяха тук долу, като че ли останалото беше запазено за други цели. Постелите бяха в съвършен порядък. Ако бе имало епидемия, значи всеки път, когато някой беше умирал, оцелелите ги бяха оправяли по всички правила, сякаш за да кажат на другите, че нищо не се е случило… Но в края на краищата кой беше казал, че моряците са измрели, и то всичките? И още веднъж тази мисъл не го успокои: чумата, която мори целия екипаж, е събитие естествено, според някой теолози дори предопределено; но произшествието, накарало същия този екипаж да побегне, при това оставяйки кораба в такъв неестествен ред, беше много по-обезпокоително.
Може би обяснението се криеше под палубата, трябваше да събере смелост. Роберто се върна горе и отвори вратата, която водеше към страховитото място.