Докато се измъчваше така, но и си спомняше за онзи безброй на световете, по който беше спорил в по-раншните дни, Роберто бе осенен от идея, нещо повече, Идея, голям и анаморфичен къс Находчивост.
Помисли си сиреч, че би могъл да построи една история, на която положително не беше главен герой, тъй като тя се развиваше не в този свят, а в една Страна на Романите, и нейните случки щяха да се разгръщат паралелно на тези от света, в който беше той, без двете поредици приключения да могат някога да се срещнат и насложат.
Какво печелеше Роберто? Много. Решавайки да измисли историята на един друг свят, който съществуваше само в неговата мисъл, ставаше господар на този свят и можеше да прави така, че нещата, които се случваха там, да не надхвърлят неговата способност да ги понася. От друга страна, ставайки читател на романа, на който беше автор, можеше да участва в преживелиците на героите: не се ли удава на читателите на романи възможността да обичат без ревност Тисба, като използват Пирам за свой наместник, и да страдат по Астрея с посредничеството на Селадон?
Да обичаш в Страната на Романите, означаваше да не изпитваш никаква ревност: там онова, което не е наше, по някакъв начин е все пак наше, а онова, което в света е било наше и ни е било отнето, там не съществува — въпреки че онова, което съществува там, прилича на това от съществуващото, което нямаме или сме изгубили…
И така, Роберто трябваше да напише (или да измисли) романа за Феранте и за неговата любов с Лилия; само като построеше този романен свят, щеше да забрави гложденето, което му причиняваше ревността в реалния свят.
Освен това, разсъждаваше Роберто, за да разбера какво ми се е случило и как съм попаднал в клопката, която ми е устроил Мазарен, би трябвало да възстановя Хисторията на онези събития и да открия скритите им причини и подбуди. Но има ли нещо по-несигурно от Хисториите, които четем, където ако двамина автори ни разказват за една и съща битка, се хвърлят в очи такива несъответствия, та едва ли не си мислим, че се отнася за две различни битки? И има ли, напротив, нещо по-сигурно от Романа, където накрая всяка Енигма намира своето обяснение според законите на Правдоподобното? Романът разказва неща, които може би не са се случили наистина, но които чудесно биха могли да се случат. Да обясня патилата си под формата на роман, означава да се убедя, че в тази неразбория съществува поне един начин да се разплете интригата, и следователно не съм жертва на кошмар. Идея впрочем коварно противоположна на първата, защото така тази романна история би трябвало да се насложи на неговата истинска история.
И най-сетне, продължаваше да се убеждава Роберто, това са премеждията на любовта към една жена: а само Романът, положително не Хисторията, се занимава с въпроси на Любовта, и само Романът (никога Хисторията) се грижи да обясни какво мислят и изпитват тези щерки на Ева, които все пак от дните на Земния рай до Ада на Дворовете от наше време са влияли толкова върху съдбините на нашия вид.
Все аргументи, разумни всеки по себе си, но не и всичките, взети заедно. Наистина има разлика между онзи, който действа, като пише роман, и онзи, който страда от ревност. Ревнуващият се наслаждава да рисува във въображението си онова, което не би искал да се е случило — но в същото време отказва да повярва, че наистина се случва, — докато романистът прибягва до какви ли не похвати, стига читателят не само да се наслаждава да си представя онова, което не се е случило, а и в един момент да забрави, че чете, и да повярва, че всичко действително се е случило. За ревнивеца е причина за най-усилни мъки дори да чете роман, писан от други, защото каквото и да са казали те, все му се струва, че се отнася за неговите изпитни. Какво остава за ревнивец, който се преструва, че измисля същите тези свои изпитни. Не се ли казва, че ревнивецът придава плът на сенките? Затова колкото и сенчести да са създанията на един роман, тъй като романът е роден брат на Историята, тези сенки изглеждат твърде снажни на ревнивеца, още повече пък ако — вместо да са сенките на друг — са неговите собствени.
От друга страна, Роберто следва да е знаел, че въпреки достойнствата си Романите имат и своите недостатъци. Както медицината запознава и с отровите, метафизиката смущава с неуместни тънкости догмите на религията, етиката препоръчва великодушието (което не всекиму е от полза), астрологията покровителства суеверието, оптиката мами, музиката раздухва любовните желания, геометрията насърчава несправедливото господство, математиката — скъперничеството, така Изкуството на Романа, макар и с предупреждението, че ни подава фикции, отваря една врата в Двореца на Абсурдността, която, ако я прекрачим с лековерие, се затваря зад гърба ни.