Но не е в наша власт да възпрем Роберто от извършването на тази стъпка, защото знаем с положителност, че я е извършил.
29.
Душата на Феранте
Откъде да подхване историята на Феранте? Роберто сметна за уместно да тръгне от деня, когато той, след като беше предал французите, за които се преструваше, че се бие в Казале, след като се беше представил за капитан Гамберо, беше избягал в испанския лагер.
Може би го беше посрещнал възторжено някой високопоставен сеньор, който му бе обещал след края на тази война да го отведе със себе си в Мадрид. И оттам беше започнало изкачването на Феранте в периферията на испанския двор, където бе научил, че добродетел на владетелите е техният произвол, Властта е ненаситно чудовище и трябва да й служиш като предан роб, за да можеш да се възползваш от всяка троха, която падне от трапезата й, и да извлечеш случай за бавно и лъкатушно изкачване — отпърво като копой, наемен убиец и довереник, после като се правиш на благородник.
Феранте не можеше да няма пъргав ум, макар и обвързан със злото, и в тази среда веднага се бе научил как да се държи — сиреч беше слушал (или отгатнал) онези принципи на придворно благоразумие, с които господин Де Саласар се бе опитал да просветли Роберто.
Беше култивирал собствената си посредственост (мерзостта на презрения си произход), без да се бои да бъде бележит в посредствените неща, за да избегне един ден да бъде посредствен в бележитите.
Беше разбрал, че когато не може да се надене кожата на лъва, се надява тази на лисицата, защото от Потопа са се спасили повече лисици, отколкото лъвове. Всяко създание си има своя мъдрост; и от лисицата беше научил, че откритата игра не носи нито полза, нито удоволствие.
Ако бъдеше приканен да разпространи някоя клевета между слугите, та малко по малко да стигне до ушите на стопанина им, а знаеше, че се ползва с благосклонността на някоя камериерка, побързваше да каже, че ще опита в кръчмата с кочияша; или ако кочияшът му беше другар по гуляи в кръчмата, уверяваше със съзаклятническа усмивка, че ще намери как да бъде чут от еди-коя си слугинка. Не знаейки как действа и как би действал, господарят му по някакъв начин губеше една точка пред него; а той знаеше, че който не открива веднага картите си, държи другите в объркване; така се обвива в тайнственост, а тайната сама по себе си буди чуждото страхопочитание.
При отстраняването на враговете си, отначало пажове и лакеи, после благородници, които го смятаха за свой равен, беше установил, че трябва да се целиш отстрани, никога в лице: съобразителният се сражава с добре изучени уловки и не действа никога по предвидения начин. Ако загатнеше някое движение, то беше само за да въвлече в заблуда, ако набележеше умело някой жест във въздуха, постъпваше после по ненадеен начин, нащрек да опровергае проявеното намерение. Не нападаше никога, когато противникът беше в разгара на силите си (засвидетелстваше му дори приятелство и уважение), а само в момента, когато се покажеше беззащитен — и тогава го отвеждаше до пропастта с вида на човек, който му се притичва на помощ.
Лъжеше често, но не безогледно. Знаеше, че за да му вярват, трябва да е видно за всички, че понякога казва истината, когато му е от вреда, а я премълчава, когато би могъл да извлече от нея основание за хвалба. От друга страна, гледаше да си създаде име на искрен човек пред низшестоящите, та мълвата да стигне до ушите на властниците. Беше се убедил, че да се преструваш пред равните е порок, но да не се преструваш пред по-големите е безразсъдство.
Не действаше обаче и с прекомерна откровеност, или във всеки случай не винаги — боеше се, че другите ще забележат това му еднообразие и един ден ще изпреварват ходовете му. Но не прекаляваше и с двойственото поведение от страх, че след втория път ще открият измамата му.
За да добие мъдрост, се приучваше да понася глупците, с които се заобикаляше. Не беше толкова непредвидлив да им прехвърля всяка своя грешка, но когато залогът беше висок, се погрижваше да има винаги край него някое чучело (тласкано от собствения си суетен стремеж да се показва все в първата редица, докато той оставаше назад), на което не той, а другите щяха после да припишат прегрешението.
Накратко, показваше, че сам прави всичко, което можеше да се обърне в негова изгода, но гласеше да се върши от чужда ръка онова, което би могло да му навлече ненавист.