Ето Лилия, чийто вид издава оскърбената добродетел тъй недвусмислено, че всеки би повярвал на възмущението й, освен мъж като Феранте, склонен да смята всяко човешко същество за склонно към лъжа. Ето Феранте, който пада на колене пред нея и говори. Какво говори? Изрича с фалшив глас всичко онова, което Роберто не само би искал да й каже, а и беше й казал, без тя да бе знаяла кой й го казва.
Как се е изхитрил разбойникът, питаше се Роберто, да се добере до съдържанието на писмата, които съм й изпращал? И не само на тях, ами и на онези, които Сен-Савен ми беше диктувал в Казале, и които при това бях унищожил! И дори на тези, които пиша сега на този кораб! И все пак няма съмнение, Феранте сега рецитира с искрени нотки фрази, които Роберто твърде добре познаваше:
„Синьора, в дивния строй на Вселената е било писано още от първия ден на сътворението, че ще ви срещна и обикна… Простете безумието на един отчаян, или по-скоро нека това не ви натъжава, не се е чувало властелините да трябва да забелязват смъртта на своите роби… Нима не направихте от очите ми два аламбика, та да изцедите през тях живота ми и да го превърнете в бистра вода? Умолявам ви, не извръщайте красивата си глава: лишен от вашия взор, съм сляп, защото не ме виждате, лишен от вашето слово, съм ням, защото не ми мълвите, и безпаметен ще бъда, ако не ме спомняте… О, нека направи поне от мен любовта безчувствена отломка, мандрагора, каменен избор, който да сълзи вън всяка тревога!“
Синьората сега положително трепереше, в очите й гореше цялата любов, която преди бе спотайвала — със силата на затворник, комуто някой строшава решетките на Сдържаността и поднася копринената стълба на Мига. Трябваше само да се притисне още — и Феранте не се ограничаваше да изрича онова, което Роберто беше писал, а знаеше и други слова, които сега изливаше в омаяните й уши, омайвайки и Роберто, който не си спомняше да ги е писал още.
„О, бледно слънце мое, пред вашите нежни бледнини губи алената зора всеки свой огън! О, нежни очи, от вас искам само да линея. И напусто е да търся бягство из поля или лесове, та да ви забравя. Не се простира лес на земята, не се издига дърво в леса, не расте клон на дърво, не никне вейка на клон, не се смее цвят на вейка, не се ражда плод от цвят, в който да не виждам вашата усмивка…“
И при нейната първа руменина: „О, Лилия, ако знаехте! Любих ви, без да познавам лицето и името ви. Търсих ви и недоумявах къде сте. Но един ден долетяхте като ангел… О, зная, питате се как така любовта ми не остава най-чиста в мълчание, непорочна в отдалечение… Но аз умирам, о, сърце мое, сега го виждате, душата ми вече убягва, не оставяйте да се разпръсне във въздуха, позволете й да се приюти във вашите уста!“
Гласът на Феранте беше тъй искрен, че сам Роберто искаше сега тя да падне в сладката примка. Само така щеше да има доказателството, че Лилия го обича.
И тя се наведе да го целуне, после не посмя, в желание и съпротива на три пъти доближи устни до жадуваното дихание, на три пъти се отдръпна, после извика: „О, да, да, ако не ме оковете, няма да бъда никога свободна, няма да бъда чиста, ако вие не ме насилите!“
И като улови ръката му, я целуна и отведе до гърдите си; сетне го привлече към себе си, открадвайки нежно дъха от устните му. Феранте се сведе над този съсъд на радостите (на който Роберто беше поверил пепелта от сърцето си) и двете тела се сляха в една-единствена душа, двете души — в едно общо тяло. Роберто вече не знаеше кой е в тези обятия, защото тя вярваше, че е в неговите, и поднасяйки устата на Феранте, се мъчеше да отдръпне своята, за да не позволи на другия тази целувка.
Така, докато Феранте целуваше и тя отвръщаше с целувки, ето че целувката се разтваряше в нищо и за Роберто оставаше само увереността, че е бил ограбен от всичко. Но не можеше да се възпре да мисли за онова, което отказваше да си представи: знаеше, че е в природата на любовта да бъде в крайност:
Оскърбен от тази крайност, забравил, че сега Лилия даваше на Феранте, мислейки го за Роберто, доказателството, което Роберто толкова много бе желал, я мразеше и кръстосвайки кораба, виеше: „О, нещастнице, бих оскърбил целия твой пол, ако те наречах жена! Това, което стори, приляга повече на фурия, нежели на жена, и дори названието твар би било преголяма почит за такова дяволско изчадие! Ти си по-лоша от змията, отровила Клеопатра, по-лоша от рогатата пепелянка, що примамва с коварствата си птиците, за да ги принесе после в жертва на своя глад, по-лоша от амфисбената, която сграбчи ли някого, му излива толкова яд, че той в миг умира, по-лоша от лепса, който, въоръжен с четири отровни зъба, разлага плътта, що захапе, по-лоша от смока, който се хвърля от дърветата и удушава жертвата си, по-лоша от усойницата, която бълва отровата си в изворите, по-лоша от базилиска, който убива с поглед! Пъклена Мегера, що не знаеш ни Небе, ни земя, ни пол, ни вяра, чудовище, родено от камък, от чукар, от дънер!“