Не преставаше, разбира се, да мисли за историята, която бе извикал, но ожесточението към Феранте се изразяваше сега в пориви на властничество и Роберто мереше сили с морето, сякаш подчинявайки го на волята си, покоряваше своя враг.
Няколко дни по-късно, един подиробед, откри за първи път кехлибарения цвят на космите на гърдите си и — както загатва с ред реторични увъртания — на самите си слабини; съобрази, че се открояваха така, защото тялото му беше добило загар — но и заякнало, щом по мишниците виждаше да шават мускули, които не беше забелязвал дотогава. Сметна се вече за Херкулес и изгуби чувство за предпазливост. На следващия ден се спусна във водата без въже.
Щеше да се отдели от стълбичката, да поеме надясно покрай корпуса до кормилото, после да заобиколи кърмата и да се върне от другата страна, като мине под бушприта. И така, плю си на ръцете и краката.
Морето не беше съвсем спокойно и малки вълни постоянно го изхвърляха към бордовете, затова трябваше да полага двойно усилие: и да се придвижва по протежение на кораба, и да се стреми да се държи на разстояние. Дишаше тежко, но напредваше неустрашимо. Докато не стигна до средата на пътя, ще рече до кърмата.
Тук проумя, че вече беше изразходил всичките си сили. Сега не му стигаха, за да измине цялата друга страна, но също и за да се върне назад. Опита се да се улови за кормилото, ала то му предлагаше нищожна опора, както беше покрито с мъзга, докато бавно простенваше под менливия плясък на вълната.
Виждаше над главата си галерията, отгатваше зад стъклата й сигурната цел — каютата си. Казваше си, че ако стълбичката на носа случайно се беше откачила, можеше да прекара часове, преди да умре, жадувайки палубата, която толкова пъти бе искал да напусне.
Порой облаци бяха закрили слънцето и той вече настръхваше. Отпусна глава назад, сякаш да поспи, след малко отвори отново очи, преобърна се и разбра, че ставаше онова, от което се бе страхувал: сега вълните го отдалечаваха от кораба.
Събра сили и се върна до борда, докосна го, сякаш да почерпи сила от него. Над главата му стърчеше оръдие, което се подаваше от един порт. Ако сега го имаше въжето, мислеше си, би могъл да направи примка и да се опита да я хвърли нагоре, за да улови за гърлото огнестрелната паст, да се издърпа, теглейки въжето с ръце и опирайки крака о дървото… Но не само въжето го нямаше, а и положително не би имал храброст и мишци да се изкатери на такава височина… Беше нелепо да се умре така, досами убежището.
Взе решение. Сега, след като беше заобиколил кърмата, дали щеше да се върне от дясната страна, или да продължи от лявата, разстоянието, което го делеше от стълбичката, беше едно и също. Сякаш с теглене на жребий избра да плува отляво, като внимава течението да не го откъсне от Дафна.
Заплува, стиснал зъби, с напрегнати мускули, без да смее да се отпусне, стръвно решен да оживее, дори — казваше си — ако трябваше за това да умре.
С победен вик стигна до бушприта, вкопчи се в носа и се добра до стълбата на Иаков — и нека той и всичките свети патриарси от Свещеното Писание бъдеха благословени от Господа, Бог на Войнствата.
Нямаше повече сили. Остана увиснал на стълбата може би половин час. Но най-подир успя да изпълзи на палубата, където се зае да направи равносметка на опита си.
Първо, той можеше да плува, дотолкова, че да отиде от единия край на кораба до другия и обратно; второ, начинание от този род го довеждаше до сетния предел на физическите му възможности; трето, тъй като разстоянието от кораба до брега беше много и много пъти по-голямо от цялата обиколка и&Дафна, дори по време на отлива не би могъл да се надява да преплува толкова, че да се докопа до нещо солидно; четвърто, отливът наистина му приближаваше сушата, но с отдръпването на водата затрудняваше придвижването му; пето, ако случайно стигнеше до средата на пътя и не можеше повече да продължи напред, нямаше да може и да се върне назад.
Трябваше значи да се примири с връвта, и този път за доста по-дълго. Щеше да плува на изток толкова, колкото му позволяваха силите, и после да се връща на буксир. Само ако се упражняваше така дни наред, щеше да бъде в състояние после да опита сам.
Избра тих следобед, когато слънцето беше вече зад гърба му. Беше се снабдил с дълго-дълго въже, здраво завързано в единия си край за гротмачтата, което лежеше в много намотки на палубата, готово да се развива малко по малко. Плуваше спокойно, без да се уморява твърде, като често си почиваше. Гледаше плажа и двете възвишения. Едва сега, от долу, си даваше сметка колко далеч е онази идеална линия, която се простираше между единия и другия нос от юг на север и отвъд която щеше да влезе в предишния ден.