Нейният водач я отвежда в дълбока нощ в църквата „Сен Мартен де Шан“, повдига една плоча от пода на хора, накарва я да се спусне в катакомбите на Париж и да тръгне да търси на светлината на факла Краля на Просяците.
Ето я Лилия, преоблечена като благородник, гъвкав андрогин, който се провира из ходове, стълби и дупки, докато в тъмнината различава, свлечени тук и там сред дрипи и парцали, разчекнати тела и лица, белязани от брадавици, пришки, петна, суха краста, кели, струпеи и гнойници, всичките гъгнещи с протегната ръка, не се знае дали за да искат милостиня, или да кажат — с вид на аристократичен камериер — „вървете, вървете, господарят вече ви очаква“.
А господарят им беше там, в средата на една зала на хиляда левги под повърхността на града, седнал върху бъчва, заобиколен от джебчии, изнудвачи, фалшификатори и шарлатани, паплач, ловка във всяко грабителство и злотворство.
Какъв можеше да е Кралят на Просяците? Загърнат в опърпана мантия, с чело, покрито с туберкули, нос, разяден от язва, очи от мрамор, едното зелено, другото черно, поглед на белка, вежди, скосени надолу, заешка устна, която открива острите му и стърчащи вълчи зъби, щръкнала коса, песъчлива кожа, ръце с шишкави пръсти и закривени нокти…
Като изслуша Синьората, той заяви, че разполага с войска, пред която тази на краля на Франция е провинциален гарнизон. И далеч не толкова скъпа: ако това племе получеше отплата в приемлив размер, да кажем двойното на онова, което би събрало с просия за същия откъслек време, би се хвърлило в огъня за такъв щедър възложител.
Лилия изниза от пръстите си един рубин (както се прави в подобен случай) и запита с царствено изражение:
— Това стига ли ви?
— Стига ми — отвърна Кралят на Просяците, галейки камъка с лисичия си поглед. — Кажете ни къде.
След като научи къде, додаде:
— Моите не използват коне или коли, но до мястото може да се стигне с лодки по течението на Сена.
Роберто си представяше как Феранте, излязъл по залез да постои с капитан Бикара на кулата на укреплението, внезапно ги бе видял да пристигат. Бяха изникнали отпърво по дюните, за да плъзнат после към еспланадата.
— Поклонници на свети Иаков — бе отбелязал презрително Бикара, — и то от най-лошия вид, или от най-окаяния, защото отиват да търсят спасение, когато са вече с единия крак в гроба.
Наистина поклонниците в дълга-дълга върволица се приближаваха все повече към брега и се виждаше навалица от слепци с протегнати ръце, сакати, увиснали на патериците си, гурелясали, гноясали, прокажени и гангренясали, сбирщина от недъгави, хроми и гърбави, облечени във вретища.
— Не бих искал да се приближат много и да потърсят подслон за вечерта — каза Бикара. — Няма да ни донесат нищо друго освен мръсотия. — И нареди да се дадат няколко изстрела с мускет във въздуха, та да стане ясно, че укреплението не е гостоприемно местенце.
Но изстрелите послужиха сякаш за покана. Докато отдалеч прииждаше още паплач, първите настъпваха все повече към крепостта и вече се чуваше скотското им бръщолевене.
— Дръжте ги надалеч, за Бога — викна Бикара и нареди да хвърлят хляб в подножието на стената, та да им даде да разберат, че толкова е милостта на повелителя на това място и друго не могат да очакват. Но гнусната пасмина, която се разрастваше пред очите, беше изтикала авангарда си под стените да тъпче този дар и да гледа нагоре, сякаш търсейки нещо по-добро.
Сега можеха да се разгледат един по един и съвсем не приличаха на поклонници, нито на клетници, които се молят за облекчение на келите си. Без съмнение — казваше Бикара загрижено — бяха нашественици, авантюристи обесници. Или поне така изглеждаха още за малко, защото беше вече на смрачаване и еспланадата и дюните бяха станали само едно сиво омесване на това гъмжило от плъхове.
— На оръжие, на оръжие! — викна Бикара, който вече се бе досетил, че не за поклонничество, нито за просия ставаше дума, а за нападение. И заповяда да се нададат няколко изстрела срещу онези, които вече бяха стигнали до стената. Но сякаш бяха стреляли тъкмо по пълчище гризачи: прииждащите избутваха все повече първите, падналите биваха изпотъпквани, използвани като опора от напиращите отзад, и вече можеше да се види как първите се вкопчват с ръце в пукнатините на вехтата постройка, провират пръсти в процепите, слагат крак в междините, увиват се около решетките на най-близките прозорци, промушват онези си сгърчени крайници в бойниците. А междувременно друга част от ордата бушуваше на земята, засилвайки се да издъни с рамо портала.