Роберто се разкъсваше между възбудата от откритието, състраданието към пленниците, желанието да отвори кафезите и да види своята катедрала завладяна от тези херолди на една въздушна войска, за да ги измъкне от обсадата, в която Дафна, на свой ред обсадена от другите техни събратя там отвън, ги държеше. Помисли си, че са гладни, и забеляза, че в кафезите се мяркаха само следи от храна, а паничките и съдините, в които трябваше да има вода, бяха празни. Но край клетките откри чували зърно и късове сушена риба, приготвени от оногова, който е искал да откара тази плячка в Европа, защото един кораб не кръстосва моретата на противоположния юг, без да занесе на дворовете или академиите свидетелства за тези светове.
Продължавайки по-нататък, откри и заграждение, направено от дъски, с дузина ровещи животинки, които отнесе към кокошия вид, въпреки че у дома не беше виждал птици с такова оперение. И те изглеждаха гладни, но кокошките бяха снесли (и оповестяваха събитието досущ като посестримите си по цял свят) шест яйца.
Роберто веднага взе едно, проби го с върха на ножа и го изпи, както правеше като дете. После прибра другите в ризата си и за да се отплати на майките и на тъй плодовитите бащи, които го измерваха начумерено, разтърсвайки обички, раздаде вода и храна; така направи клетка по клетка, питайки се по силата на какво провидение беше попаднал на Дафна точно когато създанията бяха на предела на изнемогата. Наистина вече от две нощи беше на кораба, а някой се беше погрижил за птиците най-много в деня преди идването му. Чувстваше се като гост, който пристига действително със закъснение на празненство, но тъкмо когато последните сътрапезници едва-що са се разотишли и масите още не са раздигнати.
Впрочем, каза си, ясно е като бял ден, че преди тук е имало някого, а сега вече няма. Дали го е имало един или десет дни преди моето идване, не променя с нищо участта ми, най-много я прави по-присмехулна: ако всичко се беше случило ден по-рано, можех да се присъединя към моряците на Дафна, където и да са отишли те. Или не, можех да умра с тях, ако са умрели. Въздъхна (цялата тази работа поне нямаше отношение към плъховете) и заключи, че разполага и с пилета. Размисли пак над порива си да освободи двуногите от по-благородно потекло и стигна до убеждението, че ако това му заточение трябваше да трае дълго, те също биха могли да послужат за прехрана. Красиви и пъстроцветни бяха и онези hidalgos пред Казале, помисли си, и все пак стреляхме по тях, а ако обсадата беше продължила повече, щяхме даже да си ги изядем. Който се е сражавал в Трийсетгодишната война (казвам го аз, но който я е преживявал тогава, не я е наричал така, а може и дори да не е разбирал, че става дума за една-единствена дълга война, в която час по час някой е подписвал мир), се е научил да бъде коравосърдечен.
4.
Нагледна Фортификация
Защо Роберто възкресява Казале, за да опише своите първи дни на кораба? Разбира се, има го вкуса към сравнението — обсаден единия път, обсаден и другия, — но от човек на неговия век бихме очаквали нещо по-добро. Може би в сходството са го очаровали различията, плодовити на изящни антитези: в Казале е влязъл по свой избор, за да не влязат другите, а на Дафна е бил изхвърлен и е копнеел само да излезе от нея. Но бих казал по-скоро, че докато е изживявал една история от полусенки, се е пренасял в поредица от трескави действия, изживени под ярко слънце, така че искрометните дни на обсадата, които паметта му е връщала, да го овъзмездят за това безцветно блуждаене. А може би се намесва и още нещо. През първата част от живота си Роберто е имал само два периода, в които е научил нещо за света и начините на обитаването му, говоря за няколкото месеца на обсадата и последните години в Париж; сега е изживявал своята трета възраст на изграждане, може би последната, в края на която зрелостта е щяла да се покрие с упадъка, и се е мъчел да прозре нейното скрито послание, виждайки миналото като образ на настоящето.