Казале е било в началото една история на набези. Роберто я разказва на Синьората с преображения, сякаш за да каже, че както е бил неспособен да превземе твърдта от нейния непокътнат сняг, брулен, но не разтопен от пламъка на двете й слънца, на пламъка на друго слънце все пак е бил способен да се съизмери с оногова, който е залагал обсада на неговата монфератска цитадела.
На сутринта след пристигането на хората от Ла Грива Тоара беше изпратил отделни офицери с карабини на рамо да разузнаят какво се бяха заели да разполагат неаполитанците на хълма, завладян предишния ден. Офицерите се бяха приближили твърде много, бе последвала размяна на изстрели и един млад лейтенант от полка Помпадур бе паднал мъртъв. Другарите му го бяха пренесли обратно зад стените и Роберто бе видял първия убит през живота си. Тоара бе решил да превземе къщите, за които беше споменал предния ден.
От бастионите можеше да се наблюдава добре настъплението на десет мускетари, които по едно време се разделиха, за да стегнат в клещи първата къща. От стените се разнесе канонада, която мина над главите им и отнесе покрива на къщата; от нея като рояк насекоми наизскачаха неколцина испанци и си плюха на петите. Мускетарите ги оставиха да избягат, завзеха къщата, барикадираха се в нея и откриха поддържащ огън към хълма.
Предвидливостта изискваше операцията да се повтори и с други къщи: сега и от бастионите можеше да се види, че неаполитанците се бяха заловили да копаят окопи и да ги заграждат със снопове вършини и кошове с пръст. Тези окопи обаче не опасваха хълма, а се разгъваха към равнината. Роберто научи, че така започват да се строят минните галерии. Стигнеха ли веднъж до стените, щяха да бъдат натъпкани в най-последния отрязък с бурета барут. Трябваше постоянно да се пречи изкопните работи да достигнат достатъчно ниво, за да продължат под земята, иначе оттук нататък враговете щяха да действат под прикритие. Цялата игра беше в това да се предотвратява отвън и на открито построяването на галериите и да се копаят контрагалерии, докато не пристигнеше подкреплението и докато се изчерпеха припасите и мунициите. При една обсада няма какво друго да правиш: досаждаш на другите и чакаш.
На идната сутрин според обещаното дойде ред на малкото укрепление. Роберто се видя да грабва пушка посред разпасана чета люде, на които в Лу, Кукаро или Одаленго не им се работеше, и мълчаливи корсиканци, струпани в лодки, за да прекосят По, след като две френски роти вече бяха стъпили на другия бряг. Тоара със свитата си наблюдаваше от десния бряг, а старият Поцо махна на сина си, като първо направи знак „върви, върви“ с ръка, после вдигна показалец и опъна скула, за да рече „Отваряй си очите!“
Трите роти се разположиха на лагер в укреплението. Строежът не беше довършен, а част от направеното вече се беше сринало. Отрядът прекара деня в барикадиране на празнините в стените, но укреплението беше добре защитено от ров, оттатък който изпратиха няколко часови. Когато падна нощта, небето беше толкова светло, че часовите се одремаха, а и офицерите не смятаха, че има вероятност от нападение. Но ето че по някое време се чу сигнал за атака и изникнаха испанските леки конници.
Роберто, сложен от капитан Басиани зад няколко бали слама, които запълваха порутен участък от заграждението, не свари да разбере какво става: всеки конник беше качил зад себе си по един мускетар и щом дойдоха близо до рова, конете тръгнаха да го обикалят в кръг, докато в същото време мускетарите стреляха, изваждайки от строя малцината часови; после се хвърлиха от седлата, отъркулвайки се в рова. Докато конниците се разполагаха в полуокръжност срещу входа, принуждавайки с чест огън бранителите да се прикриват, мускетарите се добираха невредими до портата и по-слабо защитените брегове.
Италианската рота, която беше на пост, беше изпразнила оръжията и после панически се беше разпръснала, за което щеше дълго да бъде хулена, но и френските роти не съумяха да покажат нещо по-добро. От началото на пристъпа до прехвърлянето на стените бяха изминали няколко минути и хората бяха изненадани от нападателите, вече отсам зида, преди още да са се въоръжили.
Възползвайки се от изненадата, враговете избиваха гарнизона и бяха тъй многобройни, че докато едни се бяха запретнали да повалят още читавите защитници, други вече се хвърляха да оплячкосват падналите. След като беше стрелял по мускетарите, както с мъка зареждаше отново с изтръпнало от отката рамо, Роберто бе изненадан от щурма на конниците, и копитата на един кон, който минаваше над главата му през бреша, го бяха погребали под развалината на барикадата. И слава Богу: прикрит от падналите бали, бе отървал първия и смъртоносен сблъсък и сега, надзъртайки от копата си, виждаше с ужас как враговете довършват ранените, режат я някой пръст, за да отмъкнат пръстена, я ръка заради гривната.