— Но на какво се надявате? — бе попитал Феранте.
— Е, хайде, кажи на какво би се надявал и ти… Би се надявал един лъх ветрец, едно най-нищожно покачване на морето, идването на една-едничка гладна пиявица да ни върне атом по атом в голямата пустота на вселената, дето бихме могли още да участваме по някакъв начин в цикъла на живота. Но тук въздухът не трепка, морето е застинало в неподвижност, не сещаме нивга студ, нито топлина, не знаем ни изгреви, ни залези, и тази земя, по-мъртва от нас, не произвежда живот на никаква твар. О, червеите, които смъртта ни обещаваше един ден! О, мили червейчета, майки на нашия дух, който би могъл още да се възроди! Смучейки нашата жлъчка, вие бихте ни напръскали милосърдно с млякото на невинността! Гризейки ни, бихте изцерили угризенията за нашите вини, люлеейки ни с вашите мъртвешки милувки, бихте ни дали нов живот, защото за нас гробът би се равнявал на майчина утроба… Но нищо от това не ще се сбъдне. Знаем го и все пак нашето тяло го забравя всеки миг.
— А Бог — бе запитал Феранте, — Бог, Бог смее ли се?
— Уви, не — бе отвърнал одраният, — защото дори унижението би ни обрадвало. Хубаво би било да видехме поне един смеещ се Бог, който ни се подиграва! Каква разтуха би ни била гледката на Господа, който от своя престол в обкръжението на своите светци да ни се надсмиваше. Бихме имали видението на чуждата радост, също толкова ободрително, колкото видението на чуждото негодувание. Не, тук никой не се възмущава, никой не се смее, никой не се показва. Тук Бог го няма. Има само една надежда без цел.
— Дявол да го вземе, проклети да са всичките светци — понечи да кресне тогава Феранте освирепял, — ако съм осъден, ще имам поне правото да представям сам на себе си зрелището на собствения си бяс! — Но забеляза, че гласът му излизаше немощен от гърдите, тялото му беше отпаднало и не можеше дори да се ожесточи.
— Виждаш ли — бе му казал обеленият, без устата му да сполучи да се усмихне, — твоята мъка вече започна. Дори омразата не ти е вече разрешена. Този остров е единственото място във вселената, където не са позволени преживелици, където бялата надежда не се отличава от бездънната скука.
Роберто бе продължил да съчинява края на Феранте, стоейки на палубата все така гол, както се беше съблякъл, за да стане камък, и междувременно слънцето му бе причинило изгаряния по лицето, гърдите и краката, връщайки го към онзи трескав огън, от който не толкова отдавна се бе изплъзнал. Склонен вече да смесва не само романа с реалността, а и жарта на душата с тази на тялото, бе почувствал да пламва отново от любов. Ами Лилия? Какво се беше случило с Лилия, докато трупът на Феранте се отправяше към острова на мъртвите?
С изблик, нерядък у разказвачите на Романи, когато не знаят как да обуздаят нетърпението и не съблюдават вече единствата на време и място, Роберто прелетя с един скок събитията, за да намери пак Лилия дни по-късно, докато, вчепкана в дъската, се носеше по вече спокойното море, което просветваше под слънцето. Тя се приближаваше (това, любезни мой читателю, ти не би дръзнал никога да допуснеш) към източния бряг на Соломоновия Остров, или, с други думи, от противоположената страна на онази, откъм която беше закотвена Дафна.
Тук — Роберто го бе узнал от отец Каспар — плажовете не бяха тъй гостоприемни, както от запад. Дъската, неудържаща вече, се бе разбила, блъскайки се в една скала. Лилия се бе сепнала и се бе вкопчила в канарата, докато отломките от сала се изгубваха сред теченията.
Сега тя беше там, на един камък, който едва можеше да я прислони, и отрязък вода — но за нея беше океан — я делеше от брега. Сломена от тайфуна, изнемощяла от глада, измъчвана още повече от жаждата, не можеше да се примъкне от скалата до пясъка, отвъд който със замъглен поглед отгатваше едно обезцветяване на растителни форми.