Не мисля обаче да е било свян; по-скоро страхът от премногото светлина ще да го е подтикнал да се прибере — и може би друг един зов. Наистина беше чул кокошките, които известяваха нова доставка на яйца, и му хрумна да си позволи за вечеря и едно петле на шиш. Отдели обаче време да приведе в ред — с ножиците на капитана — мустаците, брадата и косата си, още на корабокрушенец. Беше решил да изживее корабокрушението си като ваканция на вила, която му предлагаше охолен низ от зазорявания, изгреви и — предвкусваше — залези.
И така, слезе по-малко от час, след като кокошките бяха пропели, но веднага проумя, че ако бяха снесли яйца (а не можеше да са излъгали с песента си), то яйца той не виждаше. И не само това, ами всички птици имаха ново зърно, добре разпределено на купчинки, сякаш още не бяха го ровили.
Обзет от подозрение, се бе върнал в разсадника, за да открие, че както предния ден и повече от предния ден листата лъщяха от роса, камбанките бяха събрали бистра вода, пръстта при корените беше влажна, тинята — още по-тинеста: знак следователно, че през нощта някой бе ходил да напои растенията.
Странно е да се каже, но първият му порив бе на ревност: някой държеше във владение същия негов кораб и му отнемаше грижите и облагите, на които имаше право. Да загуби света, за да завладее един изоставен кораб, и после да си даде сметка, че той принадлежи другиму, му звучеше тъй непоносимо, както опасението, че неговата Синьора, недостижим предел на въжделението му, би могла да стане плячка на нечие чуждо въжделение.
После нахлу един по-разсъдъчен смут. Както светът на неговото детство беше обитаван от един Друг, който го предшестваше и следваше, така очевидно Дафна имаше подмоли и тайници, още непознати нему и обитавани от незнаен домакин, който обхождаше същите пътеки, още щом той се отдалечеше от тях или миг преди да ги е обходил.
Побягна да се скрие той, в своята стаичка — като африканския щраус, който, затуляйки главата си, вярва, че заличава света.
За да стигне до кърмовата надстройка, бе минал край подстъпа към една стълба, която водеше в трюма: какво ли се таеше там, щом като под палубата бе намерил остров в миниатюра? Там ли беше царството на Натрапника? Да отбележим, че вече се отнасяше към кораба като към обект на любов: в мига, когато го откриеш и откриеш, че го желаеш, всички, които преди това са го имали, стават узурпатори. И тъкмо тук Роберто изповядва в писмо до Синьората, че първия път, когато я видял, а я видял именно проследявайки взора на друг, който се отправял към нея, изпитал погнусата на човек, съгледал гъсеница върху роза.
Най-лесно би извикал усмивка подобен изблик на ревност към някакво корито, вмирисано на риба, пушек и изпражнения, но Роберто вече се губеше в този изменчив лабиринт, където всяко разклонение го връщаше все към един и същ образ. Страдаше както за Острова, който нямаше, така и за кораба, който имаше него — две неща еднакво недостижими, едното поради своето отстояние, другото поради своята загадка, но и двете наместо една любима, мамеща с гальовните обещания, които той си даваше сам. И не бих могъл да обясня другояче писмото, в което Роберто се впуска в жаловити фиоритури — само за да каже, в края на краищата, че Някой го е лишил от сутрешната му закуска.
Синьора,
Как мога да очаквам милост от тази, която няма милост към мен? И все пак на кого другиго, ако не на Вас мога да доверя мъката си, дирейки утеха ако не във Вашите уши, то поне в моето нечуто слово? Ако любовта е лек, който цери всяка болка с болка още по-голяма, нима не бих могъл да я изпитвам като мъка, която убива поради прекомерност всяка друга мъка, тъй че да стане цяр за всичките, освен за самата себе си? Щом ако някога съм виждал хубост и съм я пожелавал, то е било само блян по Вашата, защо да се вайкам, че друга хубост е също тъй блян за мен? По-лошо щеше да е, ако нея направех своя и намерех удовлетворение, та да не чезна повече по образа на Вашата. На твърде жалък лек бих се радвал и болестта би се разраснала от угризението за тази измяна. По-добре да се уповавам на Вашия образ, толкова повече сега, когато зърнах още веднъж враг, чиито черти не познавам и бих искал може би да не позная никога. За да загърбя този ненавистен призрак, нека ме сполети Вашето обично видение. Нека направи от мен любовта поне безчувствена отломка, мандрагора, каменен извор, който да сълзи навън всяка тревога…