Събра празни бурета и ги нареди на юта, изтърпявайки прецедената от облаците светлина. Докато вършеше тази работа, усети, че е още много отпаднал. Слезе пак долу, отрупа с храна птиците (може би за да не се изкуши някой друг да го направи вместо него) и още веднъж се отказа да се спусне по-надолу. Върна се и прекара няколко часа на легло; дъждът не възнамеряваше да намалее. Надигна се някой и друг порив на вятър и за първи път си даде сметка, че е върху плаваща къща, която се люлееше като люлка, докато блъскане на врати оживяваше едрата снага на тази дървесна утроба.
Оцени последната метафора и се запита как ли отец Емануеле би прочел кораба като извор на Енигматични Символи. После се замисли за Острова и го определи като недостижима близост. Красивата фигура му показа, за втори път през този ден, неподобното подобие между Острова и Синьората, и той будува до дълбока нощ да й пише — онова, което успях да извлека в тази глава.
Дафна се бе клатушкала през цялата нощ; заедно с вълнистото движение на залива люлеенето й бе стихнало в най-ранна утрин. Роберто бе зърнал от прозореца предвестията на студена, но бистра зора. Спомняйки си за онази Хипербола на Очите, възкресена предишния ден, си каза, че би могъл да разучи брега с далекогледа, който беше видял в съседната каюта: самият ръб на лещата и ограничената сцена щяха да смекчат за погледа му слънчевите отблясъци.
Облегна инструмента на рамката на един от прозорците на галерията и се взря храбро в сетните предели на залива. Островът се откриваше ясен, с връх, разрошен от къделя вълна. Както беше научил на борда на Амарилида, океанските острови задържат влагата от пасатите и я скупчват в мъглявинни валма, така че преди да са зърнали бреговете, мореплавателите често отгатват присъствието на сушата по кълбата въздушен елемент, които тя държи като на рейд.
За пасатите му беше разказвал доктор Бърд — който ги наричаше Trade-Winds, но французите казваха alisees: над онези морета силни ветрове се разпореждат с ураганите и безветрията, ала с тях се шегуват пасатите, които са ветрове на прищявката, дотолкова, че картите изобразяват скитанията им под формата на танц от извивки и течения, на захласнати хороводи и кръшни отклонения. Те се вмъкват в хода на по-големите ветрове и го преобръщат, пресичат го напряко, вплитат в него пробези. Те са гущери, които се стрелкат по ненадейни пътеки, изпречват се един другиму и се отбягват взаимно, сякаш в Морето на Противоположното са в сила само правилата на изкуството, не и тези на природата. Приличат на нещо ръкотворно и вземат не хармоничния строй на нещата, които идат от небето или от земята, като снега или кристалите, а се оформят като спиралите, които архитектите налагат на куполи и капители.
Че това беше море на подправеността, Роберто подозираше отдавна и вече намираше обяснение как така космографите винаги са си представяли тук долу същества противоестествени, които ходят с краката нагоре.
Положително не художниците, които в дворовете на Европа са майсторили пещери, инкрустирани с лазурит, с фонтани, движени от скрити помпи, са могли да вдъхновят природата да изобрети земите на тези морета; нито природата на Непознатия Полюс е могла да вдъхнови художниците. Работата е там, казваше си Роберто, че както Изкуството, така и Природата обичат кроежите, и не друго правят самите атоми, когато се скачват ту тъй, ту иначе. Та нима съществува чудо по-нагласено от костенурката, изделие на златар отпреди хиляди и хиляди години, търпеливо гравиран Ахилов щит, който държи в плен змия с лапи?