При нас, казваше си, всичко, що е растителен живот, има крехкостта на листа с неговите жилки и на цвета, който трае една утрин, докато тук растителното е сякаш пергамент, материя плътна и мазна, люспа, готова да отвръща на лъчите на обезумели слънца. По тези земи, където дивите обитатели положително не познават изкуството на металите и глините, всеки лист би могъл да стане инструмент, острие, бокал, шпатула, а листата на цветята са от лак. Всичко, що е растително, тук е силно, а е от слабо по-слабо онова, що е животинско, ако се съди по птиците, които видях, източени от многоцветно стъкло, докато при нас животинска е силата на коня или тъпата държеливост на вола…
Ами плодовете? При нас руменината на ябълката, цвят на здравето, е белег за дружелюбния й вкус, докато синкавината на гъбата издава нейните отрови. А тук, нали видях вчера, а и по време на плаването на Амарилида, има дяволита игра на противоположности: мъртвешката белота на един плод обещава живителна сладост, докато най-цветущите плодове могат да отцеждат смъртоносна яд.
С далекогледа изследваше брега и съзираше между земя и море пълзящи корени, които сякаш подрипваха към откритото небе, и гроздове въздълги плодове, които положително издаваха сиропирана зрелост с вида си на незрели бобонки. По други палми различаваше жълти като летни пъпеши кокосови орехи, а знаеше, че ще ознаменуват узряването си, приемайки цвят на мъртва пръст.
Значи за да живее в този земен Отвъден свят — трябваше да го помни, ако искаше да стигне до споразумение с природата, — следваше да постъпва противно на инстинкта си. Инстинктът вероятно е находка на първите гиганти, които се опитали да се нагодят към природата от другата страна на земното кълбо и смятайки, че най-природната природа е тази, към която те се нагаждали, я мислели за природно родена да се нагоди към тях. Затова вярвали, че слънцето е малко, както на тях им изглежда, а огромни са някои стръкове трева, които те гледали с око, сведено до земята.
Да живееш в Антиподите тогава, значи да преустроиш инстинкта, да съумееш да направиш от чудото природа и от природата — чудо, да откриеш колко непостоянен е светът, който в първата си половина следва едни закони, а в другата — противоположни.
Чуваше пак птиците да се разбуждат там на Острова и за разлика от първия ден долавяше доколко плод на изкуство са тези песни, сравнени с чуруликането в неговите земи: то бяха бъбрежи, подсвирвания, гъргорения, припуквания, цъкания с език, скимтения, приглушени изстрели от мускет, цели хроматични стълбици от почуквания, а навремени се различаваше и сякаш кряк на жаби, притаени сред листата на дърветата, в многогласна врява.
Далекогледът му позволяваше да зърва вретена, пухени топчици, черни или с неопределена багра тръпки, които се хвърляха от някое по-високо дърво, устремявайки се към земята с умопомрачението на Икар, пожелал да ускори гибелта си. По някое време му се стори дори, че едно дърво, може би с китайски портокалчета, изстрелва във въздуха един от плодовете си, пасмо от пламнал минзухар, което много бързо излезе от кръглото око на далекогледа. Каза си, че е било ефект на отражение, и престана да мисли за това, или поне така си въобрази. По-късно ще видим, че колкото до смутни мисли, Сен-Савен бе имал право.
Помисли си, че тези пернати от неестествено естество бяха емблема на парижките кръгове, които бе напуснал от много месеци: в тази лишена от човеци вселена, където ако не единствените живи, то положително единствените говорещи същества бяха птиците, се озоваваше като в онзи салон, където при първото прекрачване на прага бе доловил само неясен ромон на непознат език, чийто аромат плахо отгатваше — въпреки че, бих казал, накрая трябва да беше попил добре усета за този аромат, иначе не би могъл да разсъждава за него, както правеше сега. Спомняйки си, че там бе срещнал Синьората — и следователно ако имаше място всевишно измежду всичките, то беше онова, а не това, — заключи, че не там подражаваха на птиците от Острова, а тук, на Острова, крилатите се опитваха да достигнат най-човешкия Език на Птиците.
Мислейки за Синьората и нейната далечност, която предишния ден бе сравнил с непристъпната далечина на онази земя на запад, се взря пак в Острова. Далекогледът му разкриваше само бледи и скъпернически щрихи, но така, както става с образите в онези изпъкнали огледала, които отразяват само част от малка стая, а подсказват безкраен и замрял сферичен космос.
Какъв ли щеше да му се покаже Островът, ако един ден стъпеше на него? Ако се съди по сцената, която гледаше сега от ложата си, и образците, за които бе намерил свидетелство на кораба, той беше може би Райска градина, където сред ликуващо изобилие от плодове и кротки твари в ручеите тече мляко и мед? Какво друго търсеха на островите от противоположния юг смелчаците, които се отправяха насам, предизвиквайки бурите на един илюзорно тих океан? Не искаше ли тъкмо това Кардиналът, когато го бе изпратил с мисията да открие тайната на Амарилида — възможността да пренесе лилиите на Франция на онази Terra Incognita, която да поднови най-после даровете на една долина, незасегната нито от греха на Вавилон, нито от всемирния потоп, нито от първото Адамово провинение? Чисти трябваше да са там човеците, тъмни по кожа, но снежнобели по сърце, нехайни за планините злато и балсамите, безгрижни техни пазители.