— Боже мой — каза, — би трябвало да полудее…
— Ще полудее. Продължавайте. Далеч от това да съм изгубил сърцето си, когато ви поднесох в дар моята свобода, го откривам от този ден много по-голямо, умножено дотолкова, че — сякаш едно само не ми е стигало, за да ви любя — да се възпроизвежда по всичките ми артерии, където го чувствам да тупти.
— О, Господи…
— Запазете самообладание. Говорите за любов, не любите. Простете, Синьора, безумието на един отчаян, или по-скоро нека това не ви натъжава: не се е чувало властелините да трябва да забелязват смъртта на своите роби. О, да, аз трябва да смятам достойна за завист съдбата си, че вие си дадохте труда да причините моята гибел: ако поне благоволите да ме мразите, това ще ми каже, че не съм ви бил безразличен. Така смъртта, с която смятате, че ме наказвате, ще бъде за мен причина за радост. Да, смъртта: ако е любов да разбереш, че две души са създадени, за да бъдат съединени, то когато едната усети, че другата не чувства, може само да умре. За което — докато е живо още и за кратко тялото ми, — отивайки си, моята душа ви известява.
— Отивайки си, ви?
— Известява.
— Оставете ме да си поема дъх. Главата ми се сгорещява…
— Владейте се. Не смесвайте любовта с изкуството.
— Но аз я обичам! Обичам я, разбирате ли?
— Аз не. Затова се доверихте на мен. Пишете, без да мислите за нея. Мислете, я да видим, за господин Дьо Тоара…
— Моля ви!
— Не приемайте такова изражение. Той е хубав мъж в края на краищата. Но пишете. Синьора…
— Пак ли?
— Пак. Синьора, аз съм при това обречен да умра сляп. Нима не превърнахте в два аламбика моите очи, та да изцедите през тях живота ми? И как става тъй, че колкото повече влажнеят очите ми, толкова повече пари? Може би моят баща не е изваял тялото ми от същата глина, която е дала живот на първия човек, а от вар, щом водата, която проливам, ме топи. И как става, че стопен пак живея и намирам нови сълзи, та да се топя още?
— Не е ли прекалено?
— В грандиозните случаи трябва да бъде грандиозна и мисълта. Сега Роберто вече не протестираше. Струваше му се, че е станал Ана-Мария и изпитва онова, което тя би трябвало да изпита, четейки тези страници. Сен-Савен диктуваше.
— Изоставяйки сърцето ми, насадихте в него една нахалница, която е вашият лик и която се хвали, че има над мен власт на живот и на смърт. А вие си отидохте от мен, както правят владетелите, които напускат мястото на екзекуцията от страх, че ще им се досажда с молби за помилване. Ако моята душа и моята любов се състоят от две чисти въздишки, когато умирам, ще заклинам Агонията въздишката на любовта ми да е тази, която да ме напусне последна, и ще съм извършил — като сетен мой дар — чудото, с което би трябвало да се гордеете: че за миг поне ще е въздишало по вас едно вече мъртво тяло.
— Тяло. Това ли е?
— Не, оставете ме да помисля, сега ни трябва завършек, който да съдържа някаква pointe…
— Пуен какво?
— Да, акт на интелекта, който като че ли да изразява нечуваното съответствие между два обекта, отвъд всяко наше вярване, така че в тази приятна игра на духа да се изгуби щастливо всяко съобразяване със същността на нещата.
— Не разбирам…
— Ще разберете. Ето: Да преобърнем междувременно посоката на зова, всъщност не сте още умрял, да й дадем възможност да се притече на помощ на умиращия. Пишете. Бихте могли може би, Синьора, все още да ме спасите. Отдадох ви моето сърце. Но как мога да живея без самия движител на живота? Не ви искам да ми го върнете, защото само във ваш плен то се радва на най-върховна свобода, но ви моля, изпратете ми в замяна вашето, че не ще намери олтар, по-жаден да го приеме. За да живеете, не са ви потребни две сърца, а моето тупти тъй силно за вас, че ще ви осигури най-всевечния плам.
После изпълни полузавъртане и се поклони като актьор, който очаква аплодисментите:
— Не е ли хубаво?
— Хубаво ли? Намирам го… Как да кажа… смешно. Не ви ли се струва, че виждате как тази дама тича из Казале да получава и да връчва сърца, като някакъв паж?
— Да не искате да обикне мъж, който говори като най-обикновен буржоа? Подпишете и запечатайте.
— Но аз не мисля за дамата, мисля, че ако го покаже някому, бих умрял от срам.
— Няма да го направи. Ще държи писмото в пазвата си и всяка нощ ще запалва свещ край леглото си, за да го препрочита и покрива с целувки. Подпишете и запечатайте.
— Но да си представим, казвам го просто така, че тя не умее да чете. Ще трябва, така или иначе, някой да й го издекламира…
— Но господин Дьо ла Грив! Нима искате да ми кажете, че сте се прехласнали по селяндурка? Че сте пропилели моето вдъхновение, за да хвърлите в смут една дивачка? Не ни остава друго, освен да се бием.