— Беше просто пример. Шега. Но мен ме учиха, че благоразумният мъж трябва да претегля — случаите, обстоятелствата, и сред възможните също и най-невъзможните…
— Виждате ли, че привиквате да се изразявате както подобава. Но сте претегляли зле и сте избрали най-смехотворната измежду възможностите. Във всеки случай не искам да ви насилвам. Добре, задраскайте последното изречение и продължете, както ще ви кажа…
— Но ако задраскам, ще трябва да препиша писмото.
— При това сте и мързеливец. Но мъдрият трябва да извлича полза от неблагополучията. Задраскайте… Готов ли сте? Ето.
Сен-Савен топна пръст в една стомна, после остави да капне капка върху заличения параграф и така се получи мокро петно с размазани очертания, потъмняващи постепенно от чернотата на мастилото, което водата бе накарала да отстъпи върху листа.
— А сега пишете. Простете, Синьора, че нямах сърце да оставя жива една мисъл, която, открадвайки ми сълза, ме ужаси със своята дързост. Така вулканичният огън поражда най-сладък бряг от солени води. Но, о, Синьора, моето сърце е като морската раковина, която, пиейки красивата пот на зората, ражда перлата и расте ведно с нея. При мисълта, че вашето безразличие иска да отнеме от сърцето ми перлата, която то тъй ревностно е хранило, сърцето ми се излива от очите… Да, Ла Грив, така несъмнено е по-сполучливо, понамалихме крайностите. По-добре да завършим, смекчавайки патоса на влюбения, за да засилим вълнението на възлюблената. Подпишете, запечатайте и й го изпратете. После чакайте.
— Да чакам какво?
— Северът на Компаса на Благоразумието е в това да опънеш платна на вятъра на Благоприятния Момент. В тези неща изчакването никога не е от вреда. Присъствието смалява достойнството, далечността го увеличава. Ако стоите далеч, ще ви имат за лъв, а бидейки присъстващ, може да станете мишлето, родено от планината. Вие положително притежавате чудесни качества, но качествата губят лъскавина, когато много се пипат, а фантазията стига по-далеч от погледа.
Роберто благодари и хукна към къщи, криейки писмото в пазвата си, като да го беше откраднал. Боеше се някой да не му открадне плода на неговата кражба.
Ще я намеря, казваше си, ще се поклоня и ще връча писмото. После се въртеше в леглото, мислейки си как тя щеше да го чете с устни. Вече си представяше Ана-Мария-Франческа-Новарезе като надарена с всички онези достойнства, които Сен-Савен й беше приписал. След като беше изповядал, макар и с гласа на другиго, своята любов, се бе почувствал още по-любещ. Правейки нещо пряко воля, бе залюлян от Вдъхновението. Сега той обичаше Новарезе със същата сладка ярост, за която говореше писмото.
Тръгнал да търси онази, от която бе тъй склонен да остане далеч, докато над града час по час преваляваха оръдейни изстрели, нехаен за опасността, няколко дни по-късно я зърна на един уличен ъгъл, натоварена с житни класове като митологично създание. Вътрешно разбунен, се втурна насреща й, без добре да знае какво ще направи или каже.
Приближи се треперещ, изстъпи се отпреде й и изрече:
— Госпожице…
— Накъмто мене ли? — отвърна със смях момичето, и после: — Е, и?
— Ами — не можа да измисли нищо по-добро Роберто, — бихте ли могли да ме упътите откъде се отива за крепостта?
Тя врътна назад глава с буйния водопад от коси:
— А чи оттам де!
И свърна зад ъгъла.
На този ъгъл, докато Роберто стоеше в нерешителност дали да я последва, падна със свистене гюлле, като срути зидчето на една градина и вдигна облак прах. Роберто се закашля, изчака прахта да се разреди и разбра, че пристъпвайки твърде колебливо из просторните поля на Времето, бе пропуснал Случая.
За да се накаже, накъса съкрушено писмото и се упъти към къщи, докато късовете на сърцето му се валяха по земята.
Неговата първа смътна любов го бе убедила завинаги, че любимият обект се крие в далечността, и, мисля, че това е белязало съдбата му на любовник. В подирните дни се бе връщал на всеки ъгъл (където беше получил някое известие, където беше отгатнал някоя следа, където беше чул да се говори за нея и където я беше видял), за да композира отново един пейзаж на паметта. Така бе нарисувал едно Казале на своята страст, преобразявайки улички, чешми, площадчета в Реката на Влечението, Езерото на Безразличието или Морето на Враждебността; беше направил от ранения град Страната на собствената си неутолена Нежност, остров (още тогава, знаменателно) на своята самота.
13.
Картата на Нежността
В нощта на 29 юни силен грохот бе разбудил обсадените, последван от барабанен бой: беше избухнала първата мина, която враговете бяха успели да взривят под стените, отнасяйки един полумесец и погребвайки двайсет и петима войници. На следващия ден, към шест вечерта, се бе дочула сякаш буря на запад, а на изток се бе появил един рог на изобилието, по-бял от останалото небе, с връх, който се издължаваше и скъсяваше. Беше комета, която хвърли в смут воините и подгони жителите да се залостят по домовете си. В подирните седмици бяха хвръкнали други участъци от стените, докато от площадките обсадените стреляха на празно, защото противниците вече се движеха под земята, а контрагалериите не стигаха да ги изкарат оттам.