В това време обсадителите щяха да снабдяват с продоволствия обсадените. Положително не това е начинът, по който на нас ни се струва, че е трябвало да се развива една обсада в онези времена, но е начинът, по който в онези времена се е приемало тя да се развива. То не е било водене на война, а игра на зарове, прекъсвана час по час, когато противникът е трябвало да отиде по себе си. Или като залагане на печелившия кон. А конят беше онази армия, чиито размери малко по малко набъбваха на крилете на надеждата, но която още никой не беше видял. В Казале, в Цитаделата, се живееше като на Дафна: в сън по далечен Остров и с натрапниците у дома.
Ако испанският авангард се беше държал добре, сега в града влизаше ядрото на войската и казалците трябваше да си имат работа с бесновати, които изземваха всичко, изнасилваха жените, налагаха мъжете и се отдаваха на удоволствията на градския живот след месеци по горите и полята. Поделена по равно между завоеватели, завоювани и залостени в Цитаделата беше чумата.
На 25 септември се разнесе мълва, че е умрял Спинола. Ликуване в Цитаделата, смут сред завоевателите, сираци и те като Роберто. Заредиха се дни, по-безцветни от тези на Дафна, докато на 22 октомври не бе оповестено, че помощната армия е вече в Асти. Испанците се бяха заели да въоръжават крепостта и да строяват оръдия по бреговете на По, изменяйки (ругаеше Тоара) на спогодбата, според която при пристигането на армията трябваше да напуснат Казале. Испанците — чрез устата на господин Де Саласар — напомниха, че спогодбата сочеше като крайна дата 15 октомври и комай французите бяха тези, които трябваше да са отстъпили Цитаделата от една седмица.
На 24 октомври от стените на Цитаделата се забелязаха големи раздвижвания сред вражеските части; Тоара се приготви да подкрепя със своите оръдия пристигащите французи. През следващите дни испанците се заеха да товарят снаряжението си на лодки по реката, за да го изпратят в Алесандрия, и в Цитаделата това се посрещна като добър знак. Но по реката враговете започваха да хвърлят и понтонни мостове, за да подготвят изтеглянето си, и на Тоара това се стори тъй лишено от елегантност, че взе да ги пушка с топовете си. От яд испанците пък задържаха всички французи, които се намираха още в града, а как така ги е имало още, признавам, че ми убягва, но така съобщава Роберто, а и от тази обсада вече съм готов да очаквам какво ли не.
Французите бяха наблизо. Знаеше се, че Мадзарини прави всичко възможно, за да предотврати сблъсъка по възложение на папата. Сновеше между едната войска и другата, връщаше се да се съвещава в манастира на отец Емануеле, поемаше пак на кон, за да отнесе контрапредложения на едните и на другите. Роберто го виждаше все и само отдалеч, покрит с прах, щедър на реверанси към всички. Междувременно и двете страни стояха на място, тъй като първата, която помръднеше, щеше да получи шах и мат. Роберто стигна дотам да се запита дали помощната армия не беше случайно измислица на младия капитан, който караше обсадители и обсадени да сънуват един и същ сън.
В действителност още от юни се провеждаше събрание на имперските електори в Регенсбург и Франция беше изпратила там свои посланици, между които отец Жозеф. И докато се поделяха градове и области, относно Казале беше постигнато споразумение още от 13 октомври. Мадзарини го бе узнал твърде скоро, както каза отец Емануеле на Роберто; оставаше само да убеди в него както онези, които пристигаха, така и другите, които ги очакваха. Колкото до известия, испанците бяха получили не едно и две, всяко обаче казваше обратното на другото; французите също поназнайваха нещо, ала се бояха, че Ришельо няма да е съгласен — и наистина не беше, но още тогава бъдещият кардинал Мазарен се изхитряше да подрежда работите посвоему и зад гърба на оногова, който щеше да стане после негов покровител.
Така стояха нещата, когато на 26 октомври двете армии се озоваха лице в лице. На изток, досами линията на хълмовете към Фрасинето, се бе строила френската армия; насреща, с реката отляво, в равнинния участък между стените и хълмовете — испанската войска, която Тоара обстрелваше в гръб.
Върволица вражески коли излизаше от града, Тоара събра малкото кавалерия, която му беше останала, и я хвърли вън от стените, за да ги спре. Роберто умоляваше да вземе участие в операцията, но не получи разрешение. Сега се чувстваше като на горната палуба на кораб, от който не можеше да слезе, загледан в голям отрязък море и възвишенията на един Остров, който му беше отказан.