— Вие ни казвате, господине, че любовта се развива като физическо движение, по начин не различен от този, по който кипва виното; но не ни казвате как така любовта, за разлика от други феномени на материята, е достойнство избирателно. По каква причина значи любовта ни прави роби на едно, а не на друго създание?
— Именно затова изведох достойнствата на любовта до същия принцип като при Симпатиковия Прах, сиреч, че еднакви и със съответстваща форма атоми привличат еднакви атоми! Ако аз поръся с този прах оръжието, ранило Пилад, не бих изцерил раната на Орест. Любовта значи свързва само две същества, които по някакъв начин вече са имали една и съща природа, благороден дух със също толкова благороден дух и прост дух със също толкова прост дух — тъй като се случва да любят и селяците, като пастирките, и ни го показва възхитителната история на господин Д’Юрфе. Любовта разкрива съзвучие между две създания, което е било предначертано още от зората на времената, тъй както Съдбата е била открай време отредила Пирам и Тисба да се слеят в едно-едничко черничево дърво.
— А нещастната любов?
— Аз не вярвам, че има наистина нещастна любов. Има само любов, която още не е достигнала до съвършено съзряване, защото по някаква причина възлюблената не е уловила посланието, което струи към нея от очите на любящия. Но любящият до такава степен знае каква природна близост му е била открита, че по силата на вярата си умее да чака, дори цял живот. Той знае, че откровението за двамата и новото единение може да настъпи дори подир смъртта, когато, след като са се изпарили атомите от всяко от двете тела, които се разлагат в земята, те ще се съберат отново на някое небе. И може би като ранения, който даже без да подозира, че някой посипва с Прах поразилото го оръдие, се радва на ново здраве, колко ли любящи сърца се радват сега на внезапно облекчение на духа, без да знаят, че щастието им е дело на възлюбленото сърце, станало на свой ред любящо, което е дало начало на сливането на сродните атоми.
Трябва да кажа, че цялата тази заплетена алегория се крепи само донякъде и може би Аристотеловската Машина на отец Емануеле би показала нейната неустойчивост. Но онази вечер всички останаха убедени в родството между Праха, който лекува от една болка, и любовта, която, освен че лекува, по-често причинява болка.
Затова и историята на това слово за Симпатиковия Прах и за Любовната Симпатия обикаля в продължение на няколко месеца и може би повече Париж с резултатите, за които ще разкажем.
Затова също и Лилия в края на речта се усмихна пак на Роберто.
Беше усмивка на поздравление, много е да се каже на възхищение, но нищо не е по-естествено от това да вярваме, че сме обичани. Роберто изтълкува усмивката като приемане на всички писма, които й бе писал. Премного привикнал към терзанията на отсъствието, напусна сбирката, заситен от победата. Постъпи зле и впоследствие ще видим причината. Оттогава положително се осмеляваше да заговаря Лилия, но срещаше в отговор все противоположно поведение. Понякога тя прошепваше: „Точно както се каза преди няколко дни.“ Друг път обаче промърморваше: „Та нали бяхте казали нещо съвсем различно.“ Ту пък обещаваше, изчезвайки: „Но ще поговорим пак, имайте постоянство.“