След като му бяха оставени два дни да опита най-лошото, на третата вечер дойде отново Дьо Бар, даде му възможност да се умие и го извести, че трябва да се яви пред Кардинала. Роберто разбра поне, че е държавен затворник.
Пристигнаха в двореца късно вечерта и още по движението около портала се отгатваше, че е необикновена вечер. Стълбището беше залято с хора от всички слоеве, които тичаха в противоположни посоки; в едно преддверие благородници и църковни мъже нахълтваха задъхани, прочистваха благопристойно гърлата си пред изографисаните стени, приемаха скръбно изражение и влизаха в друга зала, откъдето пък излизаха лакеи, които викаха на висок глас неоткриваеми слуги и правеха на стълпилите се знак да съблюдават тишина.
В тази зала бе въведен и Роберто, и видя само хора в гръб, които надничаха през вратата на друга стая, на пръсти, без да вдигат шум, сякаш за да зърнат печална картина. Дьо Бар се огледа наоколо, като да търсеше някого, накрая направи знак на Роберто да стои в един ъгъл и изчезна.
Друг гвардеец, който се опитваше да отпрати навън много от присъстващите, с различна церемониалност според ранга, съгледа брадясалия Роберто с изпатилата от затворничеството дреха и сурово го попита какво търси там. Роберто отвърна, че е очакван от Кардинала; в отговор гвардеецът отбеляза, че за зла участ на всички самият Кардинал е очакван от Някого, и то доста по-важен.
Така или иначе го остави там, където беше, и лека-полека, тъй като Дьо Бар (вече единственото приятелско лице, което му бе останало) не се връщаше, Роберто се присламчи в гръб към скупчилите се и къде изчаквайки, къде понатискайки, стигна до прага на последната стая.
Там, на едно легло, сред преспа от възглавници, видя и позна сянката на оногова, от когото цяла Франция се боеше и малцина обичаха. Великият Кардинал беше заобиколен от лекари в тъмни дрехи, които изглеждаха погълнати не толкова от него, колкото от своя спор; един духовник избърсваше устните му, по които слаби пристъпи на кашлица образуваха червеникава пяна. Под завивките се отгатваше мъчителното дишане на едно вече изхабено тяло, една ръка се подаваше от риза, стискайки разпятие. По някое време духовникът избухна в ридание. Ришельо обърна с мъка глава, загатна усмивка и пророни: „Нима мислехте, че съм безсмъртен?“
Докато Роберто стоеше и се питаше кой ли може да го беше призовал край постелята на смъртника, отзад настана голяма суматоха. Някои зашушукаха името на енорийския свещеник на „Сент-Йосташ“ и докато всички се отдръпваха в шпалир, влезе един отец със свитата си, носейки елея.
Роберто усети докосване по рамото; беше Дьо Бар.
— Да вървим — каза му той, — Кардиналът ви очаква.
Без да разбира, Роберто го последва по някакъв коридор. Дьо Бар го въведе в една зала, направи му знак да почака още, после се оттегли.
Залата беше обширна, с голям географски глобус в средата и часовник върху поставка в единия ъгъл, срещу червена завеса. Вляво от завесата, под внушителен портрет в цял ръст на Ришельо, Роберто най-сетне забеляза човек в гръб, в кардиналски одежди, прав, погълнат да пише нещо върху един пюпитър. Негово високопреосвещенство едва се извърна косо, правейки му знак да се приближи, но докато Роберто се приближаваше, се преви над писалището си, слагайки лявата си ръка като параван край полето на листа, въпреки че от почтителното разстояние, на което още стоеше, Роберто не би могъл да прочете нищо.
После достолепният се обърна сред пурпурни дипли и остана няколко секунди прав, сякаш да възпроизведе позата на големия портрет зад гърба си, с дясна ръка, облегната на пюпитъра, лява повдигната предвзето на височината на гърдите, с длан нагоре. След това седна на едно кресло до часовника, поглади кокетно мустаците и острата си брадичка и запита:
— Господин Дьо ла Грив?
Господин Дьо ла Грив до този миг бе живял с увереността, че сънува в някакъв кошмар същия онзи Кардинал, който гаснеше десетина метра по-нататък, но сега го виждаше подмладен, с не тъй изострени черти, сякаш върху бледото аристократично лице от портрета някой бе подсилил светлосенките на кожата и преочертал устните с по-откроени и извити линии; после гласът с чуждестранен акцент събуди у него някогашния спомен за онзи капитан, който дванайсет години преди това галопираше между противниковите редици в Казале.
Роберто стоеше пред кардинал Мазарен и проумяваше, че полека-лека в течение на агонията на своя покровител този мъж поемаше функциите му; наистина офицерът бе казал „Кардиналът“, сякаш други такива вече нямаше.