Пърсел се изчерви от яд и пъхна ръце в джобовете си.
— Ти си отвратителен, Мак Лауд — викна той с треперещ глас. — Позволяваш си да четеш поуки след всичко, което направи!… Срамно е! Колкото до единомислие с тебе, знай, че то не съществува! От край до край те осъждам! Ти измами, ограби и оскърби таитяните по най-…
Не намери дума и продължи в нов изблик на възмущение:
— Това е вече отвратително! Отвратително е да изложиш острова на пълно опустошение, само за да задоволиш алчността си! Ти си луд и престъпник, Мак Лауд — добави той. — Нищо друго. Аз няма да вдигна и малкия си пръст против тебе, но ако таитяните те убият, няма да пролея и сълза за тебе, можеш да бъдеш сигурен в това!
— Така да бъде! — отвърна съвършено спокойно Мак Лауд.
Усмихна се и се изправи бавно на дългите си нозе. Високата му снага, застанала между слънцето и Пърсел, изглеждаше невероятно тънка.
— Няма нищо по-хубаво от откровеността, нали? — продължи почти приятелски той. — И благодаря за добрите пожелания… но не се грижете за мене. Може би имам данни да стана чудесен скелет, но няма да отворите още утре библията си, за да ми прочетете заупокойна молитва. Не, сър! Ще се погрижа да не стане така! Вярвайте, че дядо Мак Лауд не ще изпусне из око вълната и ще завърти навреме руля. Колкото до войната с черните, казвате: „По твоя вина ще бъде.“ Добре, да приемем, че е по моя вина. Но тази война щеше да стане рано или късно. Виждали ли сте някъде страни без война? И друго ще ви кажа, Пърсел: може би не сте забелязали, че островът е много малък. Малък е дори за нас. А какво ще бъде за челядта ни? Така че войната е потребна: ще отвори място. След нея ще се диша по-свободно.
— При условие, че няма да си от тия, които са отворили място, — заяви студено Пърсел.
Тази забележка оказа върху Мак Лауд много по-силно въздействие, отколкото всички по-раншни нападки. Той премига, отвърна поглед и помълча, преди да отговори.
— Не се опитвайте да ми връщате ударите — изръмжа най-после.
Пърсел го погледна. Ако бе улучил болното му място, може би си струваше труда да задълбочи удара.
— Мак Лауд — подзе той, — ще ти кажа какво не е в ред у тебе. Липсва ти въображение. Не си способен да си представиш собствената си смърт. А само тази на таитяните.
— Пушките са у нас — каза Мак Лауд, загледан в земята.
Пърсел също стана.
— Пушките няма да ти послужат за нищо — възрази живо той. — Ти се смяташ непобедим с пушките си. Мамиш се, Мак Лауд. Нямаш представа колко се мамиш. Повярвай ми, аз съм присъствувал на междуплеменна война в Таити. Бойците им си служат с невероятни хитрини. Ще те пребият, преди да си успял да видиш нещо.
Мак Лауд разтърси рамене.
— Пушките са у нас — повтори той с вкаменено лице.
Затвори се. Прибра се напълно в черупката си, недостъпен за страх, дори за мисъл.
Обърна гръб, като че щеше да си тръгне, после промени решението си, обърна се отново към Пърсел и каза с малко стихнал глас:
— Джонсън ми каза, че сте го лекували от треска преди един месец.
— Да — отвърна Пърсел и вдигна вежди, — защо? Аз не съм лекар.
— Какво ще кажете за тая работа?
Мак Лауд му подаде дясната си ръка. Горната й част беше подута и зачервена в средата.
— Какво е? — запита разтревожено той. — Феефее27 ли?
Пърсел погледна ръката, без да я пипне, после вдигна глава и изгледа Мак Лауд. Смая се от бледостта му. Мак Лауд беше готов да даде живота си за парче земя, но се боеше от една нищо и никаква болка.
— Цирей — отвърна Пърсел. — Феефее нарядко се появява само на ръката. Нямаш ли нещо на тестикулите?
— Нищо.
— То започва от там. Понякога от нозете.
— Значи — каза Мак Лауд и овлажни устни, цирей било, а?
— Мисля, че е цирей. Възвари вода и остави ръката си да покисне в гореща вода.
— Благодаря — каза признателно Мак Лауд. — Стреснах се, като видях, че ръката ми се е подула. Припомних си момчето в Таити, което трябваше да държи с две ръце хлопките си, за да може да ходи. Кажете ми каквото щете — продължи той като се намръщи възмутено, — но това не е християнска болест!
Пърсел не продума.
— Благодаря, докторе — повтори Мак Лауд с очарователна усмивка като вдигна полусериозно, полушеговито два пръста към челото си, после се завъртя кръгом и си тръгна, подскачайки от камък на камък с дългите си мършави нозе. „Скакалец — помисли Пърсел, докато го гледаше как се отдалечава. — Дълъг скакалец. Корав, алчен…“
Пърсел остана още двадесетина минути да лови риба, после прибра улова и въдиците и отиде при Джонс и Бейкър в дъното на заливчето. Слънцето беше вече високо. Време беше да си тръгват.