— I am very angry.30
— Why.31 — запита веднага тя като удължи прилежно устни. Произнасяше уайе без нито следа от х и с добавка на е, но го изрече така ясно и изразително, щото човек просто виждаше как думата изскача, учудена и закръглена, от устата й. — Защо? — повтори тя на таитянски, с невинно изражение, протегнала ръце напред: — ти си любезен, аз съм любезна. Ти си лош, аз съм лоша.
Навела се бе напред, обгърнала с ръце колене, свила на топка тялото си, прилична на плод върху килим от листа: кръгъл, мек, уханен. „И така — помисли Пърсел, — аз съм «лошо дете», защото не искам «да играя»“.
— Итя — каза твърдо той, — ще ме заведеш при твоите и нищо повече. Не искам условия.
— Ти си любезен, аз съм любезна.
— Довиждане, Итя.
— Ти си любезен, аз съм…
— Довиждане, Итя.
— Пак ще дойда утре — каза спокойно Итя и в засмените й, лукави очи, втренчени в неговите, блестеше безусловната увереност, че той най-после ще отстъпи.
— Довиждане! — каза гневно Пърсел.
И се измъкна така непредпазливо из папратовия гъсталак, че си удари челото и притисна дясната си ръка между две стебла.
Докато се прибираше, усети, че слънцето изгаря врата и раменете му. Не пареше, а просто го шибаше. Той ускори ход, навлезе с облекчение в сянката под навеса и се просна на леглото. Припомни си, че Ивоа бе отишла у Омаата. Ах, тази глупава привичка да си ходят на гости! Чувствуваше се сам, изоставен. Не беше така сигурен, както се представяше пред Мак Лауд, че таитяните не смятат всички перитани за врагове. Припомни си бойните традиции на таитяните: ако някое племе убие един ваш човек, съвсем редно е, ако можете, да избиете цялото племе. Сегашният случай обаче беше различен. Пеританите не бяха неприятелско племе, с дълго минало от войни, предателства и жестокости. Повечето от тях бяха поддържали дори приятелски връзки с таитяните, така че възможно беше да се допуснат известни отсенки при отмъщението. Можеха да сметнат например, че врагове са само пеританите, които носят пушки. „Но в такъв случай — помисли с угризение Пърсел — дали не беше по-добре да отстъпя пред Итя и да се срещна с тях? Щях да им кажа да не съдят по външните признаци: Джонс носи пушка само от хлапащина; Хънт не я пълни; Джонсън е решил да не стреля; Уайт гласува против Мак Лауд…“
Видя отново Джонс, както се отдалечаваше преди няколко минути по Улицата на пасатите, вирнал сърдито носле. Щеше непременно да вземе пушката си, когато тръгне със смяната за вода и дори ако този път не му се случи нещо, все пак из гъсталака ще го дебнат скрити очи. Ропати е с пушка: и Ропати значи е против тях. „Трябва да отида веднага при него — помисли си Пърсел, — да предложа да го заместя.“ Но беше горещо, не му се мърдаше. Освен това, ще бъде безполезно. Джонс ще откаже: знае какво трябва да прави, не е пеленаче… и така нататък.
Слънцето и жегата нахлуваха на вълни през широко разтворената плъзгаща се врата и Пърсел се потеше, при все че беше почти гол. Мина му през ума да стане и да затвори вратата, но не намери сили и се задоволи само да се обърне гърбом към светлината. Изпитваше странно чувство: беше уверен, че всеки изминат ден приближава островитяните към нови кланета и все пак не можеше да го повярва. Не го вярваха и другите. Бейкър тръгваше сам на риболов и стоеше по цял ден. Мезън се молеше два пъти дневно на бога да му даде син. Ивоа ходеше на приказки у съседките. Итя мислеше само за игра. А той се излежаваше, както всеки следобед. Войната беше пред тях, бодеше очите, но никой не искаше да я види.
Усети, като всеки ден по това време, да го наляга дрямка. Очите му се затвориха, тялото му натежа върху дюшека от листа, той се унесе, отпусна се полека-лека. Изведнъж се стресна: почувствува се виновен, че заспива, сякаш животът на пеританите зависеше от неговото бдение. „Безсмислица — каза почти гласно той. — Какво мога да сторя?“ Главата му тежеше, болеше го вратът. Под папратите, дето бе стоял с Итя, беше доста хладно и слънцето го хвана изведнъж, когато излезе.
Затвори пак очи, задряма. Непоносима мъка го изтръгна от съня. Същото чувство на угризение, което имаше като дете, когато заспиваше, без да е написал всичките си домашни. Гърлото му се сви. Трябваше да направи нещо, но не знаеше какво. Той се излежаваше, а времето течеше непоправимо; нещо някъде се губеше, и то по негова вина. Не знаеше буден ли е, или спи, обзе го някакъв кошмар, мисълта му се завъртя в една и съща посока, без да може да я спре, един глас повтаряше безспир до ухото му: „Адамо, ти трябваше, трябваше, трябваше…“ Но какво трябваше да направи? В какво беше виновен? В същия миг гласът млъкна и той потъна в тъмен водовъртеж.