— Бейкър! — викна отчаяно той.
Учуди се на собствения си глас — слаб, нито мъжки, нито женски глас, който му се стори смешен. Никой не му отговори. Насили се да обърне глава, силна болка прониза челюстта му, очите му огледаха невероятно бавно стаята. Вратата на колибата зееше пред него, широко разтворена към горичката.
— Бейкър! — повтори неясно той.
После отпусна глава на рамото на Ивоа и си пое въздух; рамото на Ивоа бе овлажняло под бузата му.
— Адамо — прошепна тъжно и напевно Ивоа.
Обгърнала с черните си ръце белорусата снага на своя тане, тя го люлееше. Маамаа. Перитани маамаа. Тими бе убил Ропати, а Уили преби Адамо! Ауе! Войната завърлува като болест, всички мъже станаха маамаа. „О, Адамо — помисли пламенно тя, — само ти си добър!“
— Помогни ми, Ивоа — помоли Пърсел.
Тя му помогна да стане. Той се чувствуваше неуверен и слаб, залитна и се опря с дясната си ръка о стената.
— Ще отида да се измия — каза той, като правеше усилие да овладее гласа си.
— Почакай малко.
— Не — отвърна той с наведена глава. — Сега ще отида.
Пусна се от стената, прекоси със залитащи стъпки стаята, излезе през плъзгащата се врата в градината и стигна до навеса.
Току-що бе привършил тоалета си, когато дойде Ивоа.
— Йоре ити32 дойде — каза тихо тя, като посочи колибата. — Иска да те види. С пушка е.
Пърсел сви вежди.
— Йоре ити ли?
— Внимавай. Не ми харесват очите му.
Пърсел заобиколи безшумно къщата, промъкна се край стената и погледна вътре, преди да влезе през плъзгащата се врата. Смъдж стоеше гърбом, изправен пред входната врата. Пушката му беше не на рамо, а в ръка. Пърсел беше бос. Пристъпи полека по двете дървени стъпала и се озова само на два метра от Смъдж.
— Смъдж — повика го полугласно.
Смъдж се разтрепера неудържимо, обърна се с уплашен поглед и препречи пушката пред гърдите си.
— Какво искаш? — запита със студено изражение и зорък поглед Пърсел.
Смъдж постепенно се успокои.
— Мезън и Мак Лауд ви викат — озъби се той.
Издал напред муцуна, с лъскави като черни топчета малки очи, той говореше със странна смесица от безочливост и уплаха. При все че беше с голи ръце, Пърсел го бе стреснал с безшумната си поява зад гърба му.
— Ще бъдеш ли добър да кажеш на Мезън и Мак Лауд да дойдат тук? — отговори след малко Пърсел. — Някой стреля тази сутрин срещу мене. Затова нямам намерение да се разтакам из острова.
— Може би не сте разбрали — ухили се злобно Смъдж. — Имам заповед да ви закарам в колибата на таитяните. Няма защо да важничите с мене, Пърсел. Казвам ви, че имам заповед.
— Заповед ли? — вдигна вежди Пърсел.
— Заповед да ви закарам, щете не щете.
Пърсел го погледна. Дали наистина бе получил такава заповед, или я бе измислил?
— Не вярвам, че такова нещо би било възможно — отвърна спокойно Пърсел. — Никой няма право тук да ми дава заповеди. Ако Мезън и Мак Лауд искат да ме видят, ще ги приема. Но няма да се мръдна от тук.
— Не искат да ви видят — заяви тържествуващо Смъдж. — Искат да ви подведат под отговорност. Не се самоизмамвайте, Пърсел. Не сте свободен вече. Мой пленник сте. И ако се опитате да бягате, ще ви застрелям.
Суровите му очи светеха с такава злоба, че Пърсел се изплаши за миг. Сложи ръце зад гърба си и ги стисна. Главното беше да запази спокойствие. Да размисли.
— В какво ме обвиняват? — запита бавно той.
— В предателство.
— Само в това ли? — отвърна насмешливо Пърсел.
Но насмешката прозвуча фалшиво дори за собствените му уши. Настъпи мълчание. После Смъдж каза:
— И така, ще дойдете ли?
Пърсел се поколеба, след това погледна очите на Смъдж, лекото потреперване, което откриваше зъбите му, и разбра. Ако го последва, нямаше да стигне жив до колибата на таитяните.