Отстъпи две крачки, взе едно трикрако столче, седна й облегна ръка зад гърба си о ръба му. По дланите му непрестанно се стичаше пот.
— Чу, нали — заяви той, — няма да се мръдна от дома си. Иди кажи на Мезън и Мак Лауд да дойдат тук.
Мина цяла секунда, после Смъдж каза с писклив фалцет:
— Ще ме последвате, Пърсел, или ще ви убия като куче.
В същия миг вдигна пушка и се прицели. Пърсел се наведе напред, пристана незабележимо от столчето, а ръката зад гърба стисна още по-здраво ръба му. Едно на сто надежда. Едва едно на сто.
— Ако ме убиеш в собствената ми къща — каза той като втренчи очи в очите на Смъдж, — не виждам как ще можеш да твърдиш, че съм се опитал да избягам.
— Не се грижете за мене — отвърна Смъдж.
Ръцете му трепереха на пушката. Всички козове бяха на негова страна, но нещо все пак не вървеше. Ще убие това копиле, другите двама няма да се противопоставят и той ще вземе Ивоа. Пръстът му потреперваше на спусъка, той имаше безумно желание да го натисне, но не — не вървеше, този мръсник беше прекалено спокоен, нещо не вървеше. Допрял големия си нос до пушката, Смъдж надушваше опасност и стоеше неподвижен, свиреп, но предпазлив, като плъх пред леговището си, еднакво готов и да нападне, и да бяга.
— Ако се страхуваш да не избягам — каза Пърсел, — остани тук с мене и изпрати някого да повика Мак Лауд и Мезън.
— Нямам нужда от тях, за да екзекутирам един предател — отвърна Смъдж.
Но все още не стреляше. Пърсел стисна столчето и си каза: „Да говоря, да говоря, трябва да говоря, ако не говоря, ще стреля.“ Но секундите минаваха, той търсеше отчаяно, а не намираше какво да каже.
Мълчанието стана изведнъж непоносимо. Върху огрения от слънцето под се появи сянка, увеличи се, удължи се. Пърсел обърна глава. Ивоа бе застанала пред плъзгащата се врата. Прицелила се бе с пушка в Смъдж.
— Ивоа! — извика Пърсел.
Смъдж отклони глава от насочената пушка и пребледня. Оръжието му беше все още насочено към Пърсел, но трепереше в ръцете му, а черните очички, малки и лъскави като копчета на обуща, бяха втренчени с ужас в Ивоа.
— Ивоа! — извика Пърсел.
— Кажете й да не стреля, лейтенанте! — извика сподавено Смъдж.
Пърсел пристъпи бързо, улови пушката на Смъдж за цевта и я изправи. Беше много близо до него, та Ивоа не би дръзнала да стреля.
— Дай ми пушката — каза сухо той.
Смъдж се подчини, завъртя се с гръб към вратата и въздъхна. Пърсел беше сега между него и Ивоа; и при все че беше с пушката му, Смъдж не се страхуваше от него.
Настъпи мълчание. Пърсел се учудваше, като виждаше Смъдж толкова близо до себе си, почти долепил гърди до цевта на пушката, която му бе отнел.
— Не се ли боиш, че мога да те застрелям? — запита полугласно той.
Усещаше невероятна умора във всичките си мускули и му се искаше да седне.
— Не — отвърна Смъдж, без да го поглежда.
— Защо?
— Защото е противно на разбиранията ви.
Ново мълчание. После Пърсел каза, без да повиши глас:
— Отвращаваш ме.
Но и това не беше вярно. Нямаше сили дори да се възмути. Нозете му трепереха и той мислеше само да седне.
— Пушката е моя — каза неочаквано Смъдж.
Говореше полужално, полуумолително, като хлапе, на което по-големият брат е отнел играчката.
Пърсел вдигна пушката, изпразни я в тавана и я подаде на Смъдж, без да продума. След гърмежа в покрива настъпи трескаво вълнение. Навред се разбягаха гущерчета. Пърсел сви очи, но не можа да ги види. Чувствуваше се замаян, слисан, повдигаше му се.
— Благодаря — каза Смъдж.
Всичко беше съвсем недействително. Преди миг Смъдж щеше да го застреля, а сега му благодареше като дете.
— Йоре ити — обади се Ивоа.
Беше на две стъпки, с пушка под мишница, с невъзмутимо лице. Смъдж потрепера, сякаш му бе ударила плесница.
— Слушай, Йоре ити — повтори Ивоа. Втренчи в него сините си очи и изрече извънредно бавно, на английски, като че повтаряше урок на дете:
— You kill Adamo! Me kill you!33
Смъдж я гледаше, пребледнял, омагьосан, със сухи устни. И тъй като не отговори нищо, тя повтори без нито следа от гняв или омраза, сякаш изказваше нещо очевидно, което се опитваше да втълпи в съзнанието му:
— You kill Adamo! Me kill you! Understand?34
Смъдж овлажни устни.
— Understand?35
Той кимна утвърдително.
— Можеш да си вървиш — каза уморено Пърсел. — И Кажи на Мезън и Мак Лауд, че ги чакам.
Смъдж нарами пушката си и излезе, без да се обръща, дребен, изпъчен, жалък, с едно рамо по-високо от другото. Пърсел се облегна до рамката на вратата и си пое дълбоко дъх. Повдигаше му се от погнуса.
Обърна се. Ивоа също гледаше през рамото му отдалечаващия се Смъдж.