Той взе Ману-Файте, а Омаата го научи как да го държи: перата назад, защото те представляваха опашката на птичето, а върхът на пръчката напред, защото това беше човката. Така птицата хвърчи, докато човекът върви и двамата образуват едно цяло.
Пърсел наведе очи. Гледаше смешния талисман, който държеше в ръка: смъртта, ако не сполучи. А какви изгледи имаше да сполучи?
— Знаеш ли песните за мир? — запита Омаата.
— Зная ги. Научих ги от Оту, когато воювахте. И присъствувах, когато дойде Ману-Файте от натаитите.
— Добре — каза Омаата.
След това се обърна към Авапуи:
— Отиваме на рекичката да напълним ведрата. През това време ти ще занесеш в пещерата плодовете за Адамо, после ще се върнеш при смокинята и ще ни чакаш.
Последва кратко мълчание, през което никой не мръдна. Пърсел стисна рамото на Ивоа, допря за миг буза о нейната, после се обърна към жените и им махна широко с ръка, за да се сбогува с всички.
— Ще се върна! — заяви уверено и натъртено той.
Жените зашушукаха с обич. Адамо! Колко красноречиво беше това махване с ръка! Колко достоен беше за тъста си, великия главатар Оту!
Пърсел премига от силната дневна светлина и усети на врата си слънчевия пек. Итя вървеше пред него.
— Попита ли те Авапуи?… — каза тихо той.
— Да. Казах й, че не зная.
— Убит ли е?
— Да.
— Оу?
— Да.
— Амурея?
Видя, че вратът й потрепера.
— Да.
Настъпи дълго мълчание. После Итя каза:
— Можеш да говориш. Те са в стана.
Той направи мълчаливо няколко крачки и заговори отново:
— Видя ли главите?
Откато бе решил да отиде при таитяните, мисълта за това ужасно зрелище не преставаше да го измъчва.
— Не. Прибрали са ги в пойни.37 Ще ги набодат на щикове после.
— Кога после?
— След войната.
Ново мълчание. Итя се обърна, спря се и каза с променен глас:
— Но видях Амурея, човече! Обесили са я за ръцете на клона на едно персеево дърво. Вързали са и краката й. А пък коремът й е разпорен от тук (посочи тя стомаха си) до тук (после долния му край). Ужасно, човече!
— Кой го е направил? — запита Пърсел със стиснато гърло.
— Тими.
Той отвърна поглед и каза глухо:
— Върви, Итя.
След това дълго не проговориха. Щяха да напуснат втората равнина, за да навлязат в каменливата пустош на планината, когато Итя направи внезапен завой към гъсталак от исполински папрати. Щом стигна до там, застана в сянката и улови Адамо за лявата ръка. Дребното й лице беше загрижено и неспокойно.
— Адамо — заговори с треперещ глас тя, — откато видях тия неща у другите, се поболях… душата ми се поболя… и не ми се играе. Но, ако искаш, Адамо, можеш… Ауе, това може да ти бъде за последен път!…
— Много ме успокои!… — подхвърли усмихнато Адамо.
Все още можеше да се усмихва! Погледна Итя. Трогна се от простичкото и великодушно предложение. Наведе се и докосна устните й.
— Ману-Файте трябва да лети, Итя — каза приятелски той, — затова не мога да се спирам.
Пред тях се разстилаше само хаос от черни скали, една нажежена, безкрайна пустош. След нея започваше горичката. Тя не беше от папрати, като другата, край селото, а от малки палми, два-три метра високи и толкова нагъсто една до друга, че Пърсел трябваше често да ги отстранява с ръце, за да може да се плъзне между стъблата им подир Итя. Никакъв полъх, покривът от шума пропускаше зловещ светлик, а дебелите издути стъбла бяха покрити с черни снопчета, увиснали като коси. Над главата си Пърсел чуваше непрестанното шумолене на палмите. Твърдо, металическо шумолене, което не беше неприятно само по себе, но дразнеше с настойчивостта си. Витаеше като заплаха, изпълваше ушите ви, цялото ви същество. Пърсел имаше впечатление, че огромни насекоми се търкалят по върха на дърветата и търкат един о други чудовищните си пипала.
Напредваха бавно, метър по метър. Черните коси по стъблата, разместването на едрите листа — защо всичко това му се струваше изведнъж така важно? Чудно нещо! Една част от съществото му се страхуваше. Другата гледаше жадно всичко. Палмите започнаха да стават по-редки. Из гъсталака нахлуваше белезникава светлина. После всичко се проясни изведнъж. Слънцето беше сякаш по-близо, шумоленето на палмите — по-тихо. Усети морския ветрец. Слънчеви лъчи, тънки като копия, стигаха на места до земята.
— Тук е — каза полугласно Итя. — Още малко и пристигаме. Поспри. Страх ме е.
Тя се спря и застана срещу него.
— На канарата ли са? — запита Пърсел.
— Не, на полянката сред палмите.
И направи кръгообразен жест.