— Голяма полянка сред палмите. Със скала в средата.
Горска полянка. Открито пространство, за да не бъдат изненадани. И скала, за да се заслонят. Мезън не би избрал нещо по-добро. Хората ставаха много изкусни, щом решат да се избиват.
— Там ли е лагерът?
— Не — отвърна Итя, — това не е лагерът. То е мястото, дето ще те приемат.
Страхуваха се от засада. Нямаха доверие. Дори в него.
— Страх ме е за тебе — пошепна Итя, като притисна с две ръце бузите му. — Ох! Страх ме е! Устата ми пресъхна.
— И мене ме е страх — каза Пърсел.
— О, не! Не е вярно! — отвърна тя и го погледна възхитено. — Не си посивял, зачервил си се!
Пърсел се усмихна и разтърси рамене. Итя знаеше много добре, че той не понася слънцето.
— Адамо — подхвана тя като се доближи до него, замислена и разтревожена, и сложи ръка до лакътя му. — Слушай! Много тане измряха, и други ще умрат, а пък аз искам дете! Ох, искам дете! Моля ти се, Адамо, ако другите не те убият…
Той наведе очи към нея. Щеше да каже „не“. Трябваше да каже „не“. Но сега не изглеждаше толкова важно, дали ще каже „не“… Куршумът на Смъдж във вратата му, дулото на пушката, насочено в сърцето му, Мезън, който пълнеше пушката си против него, Тими… Загледа Итя. Трябваше да каже „не“. Защо? За кого? Не! Все не! Не на детето на Итя! Не на радостта й! Не на себе си! Разтърси нетърпеливо рамене. Ах, тия табу!
— Не отговаряй — каза Итя.
Навела лице, неподвижна, тя притисна ръката му. Пърсел забрави вече страха, само я гледаше. Темето й стигаше едва до брадичката му. Колко приятно беше да я гледаш! С гладко лице, плътни устни, ниско чело, полегати очи. Той изду гърди, успокоен, изпълнен с надежда. Гледаше Итя, успокоен от хубостта й. Нищо лошо не можеше да му се случи с толкова хубаво същество край него. Безсмислица, но в този миг в съзнанието му нямаше никакво съмнение: тя беше красива. Следователно той нямаше да умре.
— Хубава си, Итя — каза глухо Пърсел.
Тя не мръдна. Цялата й нападателност се бе изпарила. Със затворени очи, с отпуснати до хълбоците ръце, Итя изглеждаше безволна, вцепенена. Сложи ръка на рамото й, а гърба й докосна с ръката, която държеше Ману-Файте. Притискаше я нежно, вдигнал глава високо над нея, и вдъхваше свежия морски въздух. Каква нежна светлина наоколо в гъсталака! „Еатуа — каза полугласно той, — благодаря за красотата на Итя, благодаря за косите на Итя, благодаря за нежната гръд на Итя до мене, благодаря за великодушието й!“
Тя отметна глава назад и го погледна сериозно, сдържано, свенливо. Той й се усмихна, после вдигна Ману-Файте над главата си, червените пера докоснаха синьо-черните коси на Итя, и каза:
— Сега да вървим.
Когато стигнаха до окрайнината на гората, пред тях изникна сянка. Беше Раа. Обърна им гръб и размаха ръце над главата си. Обърнала се бе с лице към продълговатата обла скала насред полянката. Усмихна се на Итя, но наведе очи, когато Пърсел мина край нея.
Направили бяха няколко крачки в откритото пространство, когато Итя каза тихо:
— Пушките!
Спряха се. Трите цеви се очертаваха като тъмнокафяви ивици върху червената скала. Не се виждаше нищо друго. Нито дори очертанието на някаква глава. Сърцето на Пърсел затуптя по-бързо.
— Да вървим — промълви полугласно той.
После се обърна към Итя и прибави повелително:
— Не пред мене, а до мене.
И тръгна, вдигнал в едната си ръка Ману-Файте, протегнал другата с открита длан към скалата. Итя вървеше редом с него, но малко настрана.
Петдесетина метра ги отделяха от пушките. Той тръгна по-бързо. Полянката беше камениста и дращеше стъпалата му. Слънцето припичаше по врата и лявото му рамо, а потта, която се стичаше непрестанно от челото в очите, му пречеше да вижда.
Когато стигна на пет метра от цевите, гласът на Меани каза:
— Заобиколи.
Той се подчини. Но след тази скала имаше друга, която първата скриваше, а след това още една, по-дълга и по-висока. Едва след нея се озова пред входа за лагера. Беше толкова тесен, че трябваше да се извие настрана, за да мине.
Пред него стоеше Меани, с пушка в ръка. Тими и Тетаити бяха гърбом, облегнали на камъка цевите на пушките си.
— Седни и почакай — каза безучастно Меани. — А ти, Итя, иди да пазиш откъм южната страна.
Тази студенина, това безизразно лице накараха Пърсел да се почувствува смразен, оглупял. Пристъпи в заграденото пространство и забеляза вляво едно сенчесто място под надвисналата канара. Седна с облекчение. Нозете му пареха. Огледа се наоколо — приблизително пет на пет метра, почти правилен кръг. Скалите бяха навред до височина на гърдите и представляваха много удобна позиция за стрелеца. Наоколо имаше открито пространство от шестдесетина метра. Итя стоеше на стража в южния край на горската поляна. Раа беше на изток. Файна навярно на север. На запад беше канарата. „Охраняват се по-добре от нас — помисли Пърсел. — Нашите се движат из селото като из някое па38, открито от всички страни.“