— Ропати носеше пушка срещу нас! — извика Тими с искрящ поглед.
Пърсел се обърна към него и го погледна в очите.
— Който е убил Ропати, не го е убил, защото Ропати е имал пушка. Ауе, едно убийство води друго! Оу не се порадва на Амурея. Убиха го. Уили не се порадва на отмъщението си. Убиха го. А сега ми казват, че ти се боиш от мене и затова заплашваш живота ми.
— Не се боя от тебе — подхвърли оскърбително Тими. — Не се боя от човек, подобен на тия, които живеят във фареуа.39
— Щом съм уа — отвърна Пърсел, — отде накъде ме наричаш изменник?
В този миг Меани сви устни в нежна и лукава усмивка, която прониза сърцето на Пърсел и веднага угасна. Ловък беше Адамо. Ловък и красноречив беше Адамо. Пърсел погледна с радост лицето на Меани, станало отново невъзмутимо. „Все още ми е приятел“ — помисли той в изблик на радост. Всичко му се стори изведнъж по-леко.
— Тетаити — заговори отново Пърсел, сигурен, че ще го убеди. — Изслушай ме, защото ще ти кажа само верни неща. Ропати нямаше да стреля срещу вас. Нито Джоно. Нито старият. Нито Жълтокожият. Ропати носеше пушка, за да си въобразява, че е воин. Джоно от глупост. Старият — защото се страхуваше от Скелета. А пък Жълтокожият не бе поставил в оръжието онова нещо, с което се убива.
Тетаити вдигна полека тежките си клепачи и каза презрително:
— Пеританите имат държане, което ние не разбираме. Хем имат, хем нямат главатар. Хем го слушат, хем не го слушат. Хем вършат нещо, хем не го вършат.
И продължи:
— За мене е ясно: четиримата бяха с пушки. Значи, бяха наши врагове.
— Аз не съм с пушка — каза Пърсел, — а ето, че и мене смяташ за враг.
— Не съм казал, че си наш враг — отвърна Тетаити и го погледна право в лицето.
— Уа ли съм?
— Не си уа.
— Изменник?
— Не си изменник.
— Какво съм тогава?
В съзнанието на Пърсел въпросът беше чиста риторика. Чрез него целеше, като отрекат всичко, да признаят неучастието му във войната. Но Тетаити не го схвана така. Той изгледа продължително Пърсел, сякаш търсеше в чертите на лицето му определение на това, какъв е.
— Не зная — промълви бавно най-после той. — Може би си хитрец.
Отговорът падна върху Пърсел изневиделица и го шибна като камшик. „Дали не е вярно всъщност? — помисли светкавично той. — Дали не се самоизлъгвам? Ами ако цялото ми поведение досега е било само хитрост, нагаждане?“
Трябваше да каже нещо, да отговори, да не остави без възражение думите на Тетаити… Това замълчаване го излагаше. Но съмнението го сковаваше. В този миг почти приемаше качеството, което му приписваха.
Тетаити не наруши мълчанието. Наблюдаваше смущението, в което думите му бяха хвърлили Пърсел, но не вадеше никакво заключение от него. Предпазлив, благоразумен, той не обичаше да избързва дори с мисъл. Може би един ден ще се наложи да се отнасят с Адамо като с враг. Може би. Кой е Адамо? Човек, който умееше да стои настрана от битките. Но защо в такъв случай излагаше живота си, като идваше да иска мир?
Пърсел си припомни най-после изречението, което бе приготвил за започване на разговорите, вдигна птицата над главата си и каза:
— Аз съм Ману-Файте и долетях към вас да ви предложа мир.
Тетаити скръсти ръце, а набръчканото му властно лице прие сериозно изражение. Държането му показваше ясно, че разговорът е приключен и сега вече започва церемониалът на преговорите.
Пърсел стана, прегъна ръка, вдигна до рамото си Ману-Файте с отметнати назад червени пера и насочен напред край на пръчката.
— Аз съм Ману-Файте — започна той като се стараеше да изговаря ритмично думите — и говоря в полза на мира. Войната съществува от три дни, а осем души вече са убити. Ауе, това е прекалено много. Кой може да каже дали ще остане някой жив на острова след още един ден? Изслушайте ме, воини! Аз съм Ману-Файте и говоря в полза на мира. Защо е тази война? Защото имаше неправди при разпределението на жените и на земите. Но сега, ауе, има единадесет жени за седем мъже и предостатъчно земя за всички тане, да не постъпваме като безразсъдната акула, която убива без полза. Изслушайте ме! Аз съм Ману-Файте и говоря в полза на мира! Младежът, който размахва оръжие, усеща силата и хитростта си и казва: „Убит ще бъде врагът, не аз!“ Ауе! Войната е случайност. Но и него убиват. Няма вече да лови радостно риба сутрин, няма полюлявани от вятъра кокосови палми, няма почивка по пладне, за да поспи или да играе. Воини, кой ще остане жив, ако войната продължава? Кой ще създава деца на жените? Кой ще населява острова, когато нашите дни се свършат? Воини, аз говоря в полза на мира, а който има език, нека отговори.
39
Фареуа — дом на „негодните“ (уа), където във време на война се приютяват жените, децата и старците.