Тими премести пушката в лявата си ръка, а с дясната извади ножа от пояса си. След това посочи Пърсел с острието и каза, обърнал глава към Тетаити:
— О, Тетаити, предай ми тая риба41!
В същия миг Меани пристъпи до Тими и извика със страшен глас:
— Табу!
Думата, тонът, с който бе изкряскана, закова Тими на място. Но той все пак не се призна за победен. Обърна глава към заплашителното лице на Меани и запита пискливо:
— Защо да е табу?
— Погледни, човече! — изрева гръмогласно Меани. — Погледни обицата, която Адамо носи! Аз му я дадох! А преди мене тази обица беше на ухото на баща ми, великия главатар Оту!
Тими загледа смаян обицата. Вярно беше! Обицата на Оту! Почувствува се изигран.
— Това табу не важи! — извика най-после яростно той. — Табу от таитянски главатар не се предава на перитани!
— А кой е тоя перитани! — изрева с цяло гърло Меани. — Самият зет на таитянския главатар! Мъж на дъщеря му! Брат на сина му!
Пърсел ги гледаше зяпнал. Очевидно беше, че животът му зависи от тази богословска разпра: може ли свещеното качество табу да се предаде на чужденец?
Тими обърна глава към Тетаити и каза сухо, почти нахално:
— Какво ще реши главатарят?
Пърсел не поглеждаше Тетаити. Възвърнал си бе хладнокръвието и като се полюляваше едва уловимо, следеше и най-малкото движение на Тими.
— Какво ще реши главатарят? — повтори Тими.
Тетаити беше смъртно смутен. Счупил бе Ману-Файте, защото така повеляваше обичаят, но нямаше определено намерение за съдбата на Адамо. Обаче обичаят позволяваше нещастният пратеник да бъде убит. В това отношение не можеше да обвини Тими. А колкото до това дали е табу, беше готов почти да се съгласи с Тими. И Тетаити се колебаеше дали табу може да се предаде на Адамо, който не беше таитянин. За жалост, едно беше съвсем ясно. Щом бе дал на Адамо украса, докосвала главата на Оту, Меани бе подчертал, че смята Адамо за свой любим брат, чийто живот цени повече от своя собствен. Пожертвуването на Адамо щеше непременно да повлече двубой на живот и смърт между Меани и Тими и в такъв случай таитяните щяха да тръгнат тази нощ срещу пеританите с един боец по-малко.
— Аз съм главатар — каза най-после той като погледна Тими в очите, — не съм жрец. И не мога да реша, когато става дума за табу, кой е крив и кой прав. Но все пак, щом Адамо е роднина на Меани и Меани го смята за табу, ще постъпиш мъдро, ако се откажеш от тази риба.
С цяла глава по-нисък от двамата атлети, застанали от двете му страни, Тими се изправи и изви като дъга тънкото си тяло. Тия благородници! Тия главатарски синове! Разбрали се бяха против него! Ясно, мислеха, че ще го уплашат! Но какво струваше силата им, щом той има пушка!
— Моето право си е мое право! — извика яростно той.
Мина цяла секунда, той сякаш се укроти, наведе лукаво очи, после изведнъж се втурна светкавично срещу Пърсел с камата в ръка. Пърсел отскочи настрана, камата се удари о скалата, а в същия миг Меани вдигна и двете си ръце и блъсна Тими в тила. Ударът не изглеждаше особено силен, но Тими полетя стремглаво напред, челото му се удари о скалата и той се строполи на земята неподвижен, по очи върху камъните.
— Убих ли това свинско чедо? — запита Меани.
Гледаше Тетаити, който коленичи, обърна Тими и сложи глава до гърдите му.
— Тоя луд изглежда позаспал — каза презрително Тетаити.
— Ела, Адамо! — извика Меани и го улови за ръка.
Устремът му се забави при минаването между скалите, където трябваше да се извива настрана. Щом ги отмина, Меани задърпа с такава сила Адамо след себе си, че му издраска гърдите в камъните. Не бяха изминали и десет метра по полянката, когато чуха след себе си гласа на Тетаити:
— Меани, не излизай извън гората!
Меани размаха ръка в знак на съгласие, но продължи да тича, а Пърсел се обърна и видя Итя, застанала на двадесетина стъпки от него, без да смее да тръгне с тях.
— Итя! — извика гласът на Тетаити, — донеси ми вода!
Пърсел бе изподрал нозете си в камъните, всеки миг можеше да падне, бързината, с която Меани го влачеше, изглеждаше невероятна, струваше му се, че е дете, което възрастен човек отвежда във фантастично бягство.
Щом навлязоха между палмите, Меани го пусна и Пърсел се изненада, че стъблата наоколо не затваряха пътя пред и след тях. Сигурно вървяха по пътека, известна само на таитяните. Сърцето на Пърсел се блъскаше в гърдите му, той се уплаши да не изостане назад в тъмнината и прошепна полугласно:
— По-полека, Меани!
Меани забави крачките си.
— Слушай — каза със същия тон той. — Трябва да поговорим, чуваш ли ме?
— Да.
— Къде отиваш сега?