— Чеденцето ми! — извика тя и изтича към него. — Ауе! Посинял си!
Този път той се притисна към нея. Обгърнал с ръце огромната й снага, Пърсел изпитваше чудесното чувство, че потъва в пухен юрган — топъл, мек, дебел. Тя започна да му разтрива гърба отгоре надолу с грамадните си яки ръце, като го обсипваше с нежни излияния. Търкаше го, удряше го, щипеше го и макар че го болеше, той я оставяше с наслада да върши всичко това, усещайки при всеки удар как животът нахлува все по-дълбоко под кожата му, в мускулите, из всички замръзнали органи. Чудесно беше да ти е топло. Просто бе забравил какво е гъвкавост, блаженство, дишащи пори…
— Омаата — каза полугласно той.
— Чеденцето ми!… Чеденцето ми!…
Пърсел чуваше как дълбокият й глас отеква като водопад под сводовете. И гласът й дори топлеше. Тя го улови за раменете, обърна го и започна да му разтрива гърдите, корема, бедрата. Какви славни ръце имаше! Едри, силни, а при това нежни, те го мачкаха като тесто, пускаха кожата, грабваха я отново, мачкаха я, омесваха я с пръсти. Облегнал гръб във вана от топла плът, Пърсел усещаше, че гърдите му се разтварят и разцъфват, започна да диша, сърцето му се успокои, мускулите му се съживиха.
Омаата го завъртя отново.
— Чеденцето ми! — изгугука тя с дълбокия си глас. — Още си бял. Ауе! Къде останаха червените ти бузки, петленцето ми?
Отдалечи го от себе си и започна да го потупва.
— Ще ме пребиеш! — извика той.
Наведе се, пъхна се под ръцете й, долепи се до нея.
— Чеденцето ми! — промълви развълнувано тя. И изведнъж се разсмя.
— Знаеш ли, че ме изплаши с крясъците си? Ех, човече! Щях да избягам! Помислих, че са тупапау! За щастие разбрах пеританските думи!…
Обърна се със смях към прозорчето и зърна тялото на Тими.
— Уби ли го, човече? — извика смаяно.
— Не съм го убил аз — отвърна Пърсел.
Омаата не го слушаше. Приближи се към тялото, улови го без никаква почит за косата и започна да го обръща ту на една, ту на друга страна.
— Не съм го убил аз — повтори Пърсел. — Той сам…
— Ами това? — каза Омаата с мощния си глас, като посочи театрално дупката в челото. — Ами това? — продължи тя, сочейки раната в гърба. — Ами това? — показа врата.
Наведе се да погледне по-отблизо раната.
— С какво го направи?
— С камък.
Тя пусна косите на Тими и се изправи, втренчила възхитените си очи в Пърсел.
— Изкусен си бил, човече!
— Слушай, не съм аз…
— Уби го, значи — продължи радостно тя, — това свинско чедо! Ах, колко си бил силен, Адамо! Ах, колко си бил храбър! Колко си хитър! Без оръжие! А пък той с пушка и кама! Ах, чудесното ми войниче! Ах, петлето ми! Ах, Адамо!
— Слушай, Омаата…
— Еатуа е свидетел — започна Омаата като застана пред тялото на Тими, сложила ръце на широките си хълбоци, — ти искаше да убиеш чеденцето ми, Тими! Искаше да заробиш жените от своето племе! Искаше да разпориш коремите на Ваа и Ивоа! Мишо семе! Свинско изчадие! Страхлива акула! Човек без кокосови палми! И воин дори не си! Уа!42 Мау!43 Безсилен! А къде си сега, изверг? Изстинал си вече! Риба с мъртви очи на брега на лагуната! Кокал, гризан от безопашато куче! Погледни Адамо! Погледни това пеританско петле! Красив! Храбър! Хитър! Всяка ваине на острова е готова да играе с него. Погледни го! Косите му са като мед! Снагата му е бяла и румена. Сладък е като курабийка от хлебно дърво! Велик главатар! С безброй кокосови палми в големия дъждовен остров! Ръцете му са изящни като ръцете на тъста му Оту! А пък ти, Тими, какво си сега? Безжизнен мъж! Човек без никакво значение. Човек, който не става вече за нищо! Умряла риба, която плува с корема нагоре! Празна черупка! Умрял рак, за радост на морските бълхи по плажа!…
— Омаата! — извика Пърсел.
Но тя се бе увлякла. Ругаеше сега жестоко пола на Тими. Цели две минути разправяше най-подробно за безсилието, което му приписваше.
— Омаата!
— Свърших — отвърна просто тя.
Върна се към него бавно и величествено, сияеща, че е изпълнила дълга си.
— О, Адамо — каза пламенно тя, като че възхищението й към него се бе увеличило съразмерно с очернянето на противника. — О, Адамо! О, чеденце!
Започна пак да го разтрива. Но откато бе престанало да му е студено, Пърсел усещаше болка от разтривките.
— Стоплих се вече, Омаата.
— Не си, човече — възрази тя и го дръпна властно до себе си. — Засега ти е топло, но щом си отида, ще изстинеш. Трябва да ти оставя голям запас от топлина. Слушай — продължи сериозно тя, — ще взема това свинско чедо на гръб и ще го хвърля в морето, а ти няма да кажеш никому, че си го убил, освен на Ивоа.