— Ти не си ми тане — заяви най-после тя.
— Въпреки това ти забранявам — отвърна гръмко и заплашително Пърсел.
Зърнал бе пукнатина и насочи в нея силите си.
— Ти не си ми тане — повтори Ваа, сякаш засилваше съпротивата си с това повторение.
И неочаквано се усмихна. Мрачното каменно лице се преобрази. Хубава, лъчезарна, топла усмивка. Появила се бе съвсем неочаквано в това некрасиво лице сред грубите черти, които не изглеждаха никак подходящи за нея. Но след като тя бе разцъфнала, Ваа изглеждаше почти красива. И в глупостта й дори имаше нещо приятно.
— И на моя тане даже не се покорявах всякога — каза тя, а лъчезарната усмивка трептеше на устните й и ставаше постепенно все по-тъжна и по-тъжна.
— Какво казваше тогава той? — запита учудено Пърсел.
Тя вдигна очи, поизправи се, сви рамене назад и каза на английски, с гласа и почти с интонацията на Мезън:
— You are a stupid girl, Vaa.46
Мимиката беше учудваща. За миг на Пърсел се стори, че вижда пред себе си Мезън.
— А ти какво казваше?
— I am! I am!47
Пърсел се разсмя.
— Той ме научи да отговарям така — добави простичко Ваа.
Поразително! Кой би помислил, че Мезън е способен на каквато и да е духовитост?
— Предполагам — забеляза Пърсел, — че след това му се покоряваше?
— Не.
— Как така „не“?
— Не — повтори Ваа. — Не се покорявах.
— Защо?
— Защото съм упорита.
Очевидно, тя не смяташе, че има някаква вина за тази упоритост. Упорита беше, както един камък може да е кръгъл или четвъртит. Такава й беше природата. И това беше нещо непоправимо.
— Не му се покоряваше, значи?
— Не.
— А какво правеше главатарят?
— Удряше ми плесници — отвърна Ваа.
Пърсел вдигна вежди, развеселен. Ето една подробност, която хвърляше съвсем особена светлина върху интимния живот на тази двойка. Възхитителната мисис Мезън, с която съпругът й така много се гордееше, беше както изглежда една фиктивна личност, измислена за пред хората. В къщи тази леди е била глупаво момиче, което е било вразумявано с плесници.
— След това?
— След това се покорявах — каза Ваа и грубото й лице се озари отново от очарователна усмивка.
— Добре, тогава ще послушаш и мене — заяви твърдо Пърсел.
Усмивката на Ваа угасна и лицето й заприлича повече от всякога на базалтов къс, отломен от канарата.
— Ще убия Тетаити — каза спокойно тя.
— Как ще го убиеш? — ядоса се Пърсел. — Можеш ли да ми кажеш как? Той не напуска никога па.
— Не знам — отвърна тя. — Аз ще вляза там.
— Но как? Отговори! Откъде ще минеш? Ще прескочиш оградата ли, жено? Ауе, с тоя корем!
— Не.
— Може би ще се провреш под нея?
Ваа не разбра насмешката.
— Не — отвърна сериозно тя.
— Слушай, той пали нощем огньове в па. Ще те види.
— Ще го убия.
— И стои на стража заедно с жените си.
— Ще го убия.
Досадно. Тя не можеше да мисли едновременно за средствата и за намерението. В съзнанието й имаше място само за една, по-точно за половин мисъл.
— Слушай, Ваа. Той има пушка. Боец е. А пък ти, жено, очакваш дете. Как ще постъпиш?
— Ще го убия.
— Как?
— Не знам.
— Как „не знам“?
— Не знам. Ще го убия.
Все едно да говориш на стена. Пърсел се изправи, сви рамене и каза гръмко:
— You are a stupid girl, Vaa!
— I am! I am! — отвърна тя.
— А сега ще ме послушаш.
— Не.
— Ще ме послушаш, Ваа!
— Не.
Той отстъпи половин крачка, устреми се и й удари една здрава плесница.
Няколко секунди нищо не се случи, после лицето на Ваа поомекна. Камъкът се превърна постепенно в плът, погледът изгуби неподвижността на кремък, прелестната усмивка цъфна отново.
— Ще те послушам — каза с умилен поглед тя.
— Ела да кажеш пред Ороа и Тумата, че се отказваш от намерението си.
Улови я за ръка и я заведе в къщи.
— Говори, Ваа — заповяда Пърсел.
Ороа и Тумата бяха станали. Поглеждаха ту Пърсел, ту Ваа.
— Жени — заяви тържествено Ваа, — нищо няма да сторя на оня от па.
И добави:
— Адамо не иска. Покорявам се на Адамо.
Тумата ококори очи, а Ороа забрави да тупне с крак.
Ваа погледна последователно и двете си другарки, сложи ръка на рамото на Пърсел, допря снага до него и каза с гордост:
— Наби ме.
Сандъкът със сечивата на Мак Лауд беше дълъг и тежък като ковчег. Ороа поиска да помогне на Пърсел да го занесе в къщи. Ваа й Тумата предложиха също да вземат участие в пренасянето. После дотичаха Авапуи и Итиота, така че Пърсел се върна в колибата си със засилена охрана и само от време на време можеше да докосне с пръст капака. Положиха внимателно сандъка на земята. Той беше затворен, разбира се, с кофар. Ороа изтича в къщи да потърси ключа. Върна се тичешком. Пърсел коленичи, отвори капака и се закова на място от възхищение. Прекрасни, чудесни сечива! Без нито капчица ръжда, с непокътнати, наточени остриета, с гладки, лъскави дръжки… Разговорите зад него бяха стихнали, той се обърна и видя зад себе си Ивоа. Ваинетата бяха изчезнали.